Беше десет вечерта и от трийсет минути седях и се взирах в металната кутия, проклинайки късмета си. Бях само на крачка от успеха, когато коварния удар на съдбата се стовари върху мен. Защитата на дипломната ми бе утре следобед. Последният ми шанс да се дипломирам след шест безкрайно дълги години - безпаметни запивки, безсънни сесийни нощи, заверки, изпити, поправки... Всичко това - безвъзвратно загубено, също като информацията на харддиска пред мен.
А всичко вървеше така добре. Бях успял да си намеря дипломен ръководител и да се договорим за темата. С доста уговорки и бутилка уиски си бяхме стиснали ръцете, за задание, което не бе отчайващо трудно, но не бе и досадно. Шефът ме пусна в отпуска и дори бях работил съвестно по програмата, без излизания с приятели и игри в мрежа. А работата спореше както никога досега. Кодът се компилираше почти от раз и на всичкото отгоре и работеше. Google намираше точната информация, която ми трябваше, а гаджето бе заминало в командировка. Чувствах се като в рая на програмистите и работех с небивал хъс. И днес плодовете на труда ми бяха в ръцете ми. Програмата – написана и работеща. Документацията – налице. Оставаха само някои финални настройки и последното щателно тестване...
И тук явно късметът ми се изчерпа.
Всичко започна с жегите. Знаех си, че рязкото повишаване на температурите няма да доведе до нищо добро. Глобалното затопляне е също толкова полезно за хардуера, колкото и за динозаврите. Първоначално компютъра започна да се гаси без видима причина. Отдавах го на и без това старото ми захранване. Последваха сини екрани, които просто пренебрегвах с рестарт. Докато в един момент Windows-а тотално отказа да буутне. И ей така, зависна в безкрайно рестартиране, заедно с мечтите ми да стана инженер.
Следващите няколко часа преминаха като в сън. По-точно като в кошмар. Отворих кутията, проверих кабелите, рестартирах ли рестартирах. Псувах. Разглобих компютъра, почиствах прах. Псувах. Сглобих го колкото да тръгне. Не пожела да изгрее изобщо. Псуването ми достигна висоти, от които дори шофьор на такси би се изчервил. Отново проверих кабелите. Бях пропуснал един. Тръгна, но дискът продължи да не се чете, но като че ли започна да издава уникално жални звуци. Или пък звуците идваха от мен? Прекръстих се и с безмълвна молитва се уповах на безотказния стар и изпитан български метод. Започнах да блъскам – първо лекичко, после ми падна пердето и замахнах мъжката. Уви, дори и последващите псувни не помогнаха. Единственото, което облекчи болката в ръката и душата ми бе, че поне нищо не изпуши, не последваха стържещи звуци и като че ли не стана по-зле. Но информацията на диска все още оставаше далеч, далеч от мен, затворена в малката кутия, в която се взирах като да бе свещения кивот.
Сега знам какво ви се върти на езика. Backup?! Ами да, знам – трябваше да си направя отдавна копие, даже няколко. Още откакто програмата започна да придобива някакъв смислен вид. Но не го направих. Всички знаем, колко полезни и важни са резервните копия, но колко от вас реално ги правят? Честно? Хората мислят за загубата на харддисковете си като за венерическа болест – на мен точно няма да ми се случи. Правим резервни копия, само ако наистина няма какво друго по-интересно да правим или когато, не дай си боже, на някой приятел му се скапе диска. Започваме да се отнасяме сериозно и отговорно, чак като ни дойде до главата. Но тогава информацията вече си е отишла и ни остава само поуката за в бъдеще. Но на мен дипломната ми трябваше или за утре, или за никога.
Седях стиснал глава в ръце. Боже, с какво го заслужих?! Няма ли изход? Естествено, че нямаше. Единственото, което ми оставаше в момента бе да се напия от мъка. Господи, защо веднъж поне не ми помогна!
Прааааас!!!
Зад гърба ми се разнесе пукот. Скочих, завъртайки се така бързо, че стола падна с трясък зад мен. В ъгъла на стаята се появи синьо сияние, което растеше докато не доби размерите на хладилника ми. Стоях вцепенен, гледайки ококорено как петното започна да придобива плътност, вътрешността му започна да се вълнува като течност, а около него заискриха волтови дъги. Очаквах въздуха да се изпълни с аромата на озон, като при буря, но вместо това засмърдя на топящи се кабели.
Затаих дъх, загледан в портала пред мен. И да, естествено знаех, че това е портал. Играл съм достатъчно RPG-та за да различа портал от пръв поглед. Виж, какво правеше портал в хола ми бе друг въпрос. Явно джойнтовете, изпушени в първи курс най-сетне подействаха. Това бе напълно нелогично хрумване, но бе първото, за което се сетих. Все пак с наркотиците, никога не може да си сигурен. После реших, че може да получавам инсулт. Не казваха ли, че човек тогава започвало да му мирише на изгоряло? Посегнах към GSM-а да се обадя на бърза помощ, когато откъм портала се дочу нов гръмовен пукот и го изпуснах.
От синята течност пристъпи странно същество и порталът се затвори с мазен звук зад гърба му. Е сега вече я втасахме!
А новодошлия бе наистина странен. Не чудовищно, ужасяващо странен, а по-скоро обществено-човешки и социално странен. Бе почти точният типаж за гениален хакер от холивудски екшън. Не, не онзи „Суордфиш”, другият...
Среден на ръст и толкова кльощав, че главата му изглеждаше прекалено голяма над раменете му. Беше облечен в стар, размъкнат пуловер, който сякаш бе откраднат от кофата за боклук на Фреди Крюгер. Целият бе осеян с прогорени от цигари дупки и се спускаше почти до коленете на протритите му дънки. Косата му бе прошарена и отдавна не бе подстригвана. Беше от онези коси, които просто не се поддаваха на фризиране, стърчеше във всички посоки и падаше над челото му. Имаше огромни очила, сякаш направени от дъна на бутилки кока-кола. А иззад тях ме гледаха ясносини, хитри очи, които лупите правеха огромни като от манга филмче.
– Какво по...
– Иван Иванов? – пришълецът проговори и разтегли тънките си устни в любезната, фалшива усмивка на касиерка в МакДоналдс. Разнесе се неповторимият аромат на тридневен, препълнен пепелник.
Кимнах, загубил ума и дума.
– Какъв е проблема?
– Моля?
– В какво се състои проблемът Ви?
– К-к-кой сте Вие? Какво правите в дома ми? Откъде се появихте? Откъде знаете името ми? – намерил отново гласа си набирах скорост и изстрелвах въпросите, докато отчаяно щипех крака си с надеждата да се събудя и целият ми ужасен ден, да се окаже кошмар.
Новодошлия уморено въздъхна и прокара пръсти разрошвайки косата си.
– Аз съм компютърен бог. Призовахте ме, търсейки помощ. Сега, какъв е проблемът Ви?
Зяпнах. После събрах всичката си смелост, приближих се и ръчнах с пръст неканения си гост. Ръката ми потъна почти до китката, в безплътното му тяло, преди да я дръпна ужасен. По дланта си усещах тръпки като от статично електричество.
Затичах се към входната врата – все още беше заключена, вратата на терасата бе отворена, но тя бе в противоположния на порталът край. Върнах се в хола. Съществото продължаваше да си стои, все така усмихнато, с ръце пъхнати в джобовете на дънките. С все сили си зашлевих шамар. Бузата ми пламна, но нищо друго не се промени.
– Значи не сънувам? Всичко това се случва наистина? – запитах по-скоро себе си.
Естествено, че не сънувах. Бях полудял. Казват, че рано или късно програмистите изперкват. Е, при мен явно се бе случило по-рано. Какво пък. Така и така съм луд, мога поне да се отдам на лудостта си. Върнах се до стола, изправих го и седнах, кръстосал крака.
– Бог на компютрите, значи? Това не е ли оксиморон?
– Че защо пък оксиморон? Какво странно намираш в това?
Какво странно ли? Освен портал в стаята ми и странно свръхестествено човече изскачащо от него? Да видим...
– Ами компютрите са машини. Подчиняват се на законите на физиката, на логически команди... За съвременния, образован човек не са никак магически. А пък Бог е нещо неподчиняващо се на логиката, религиите са по-скоро философски учения, обясняващи живота и смисълът му...
– Ох, ти си представяш бог откъм монотеистичния смисъл. Не мисли за Исус или Аллах. Не съм някакъв върховен повелител и създател на живота. Нито се каня да изкупвам нечии грехове и да спасявам души. Аз съм по-скоро божество. Като божествата на древните египтяни, на келтите... В днешно време съм по-скоро митична отколкото религиозна фигура.
– Мхм, и какво? Винаги те е имало? Сигурно те има изрисуван по стените на някоя пирамида?
– Ти как мислиш? – гостът ми звучеше поизнервен. – Естествено, че не! Има ме откакто хората са създали компютрите. По-скоро малко след това. Разбираш ли, за да се появи едно божество и да продължава да съществува, има нужда от хора, които да вярват в него, да отправят молитви и дарове към него... Ако щеш да се страхуват от гнева му. Хората ни правят това, което сме и ние съществуваме докато има такива, които се обръщат към нас. Появили сме се, когато програмистите са започнали да търсят помощ свише за проблемите си. Също както ти направи.
– Към вас? Значи не си само ти?
– А, много сме. В днешно време има толкова много компютри и потребители, разбирай и проблеми, че няма как да съм само аз. Има хардуерни богове, софтуерни, има богове на операционните системи. Няма да ти казвам колко са дори само Unix боговете. Има богове на геймърите – никак не им е леко... Абе схващаш картинката – много сме. И ставаме все повече. Има вече Facebook бог. Уникален тип – ходи по цял ден с една мотика и всички ни нарича френдове, мани - не ти е работа...
– Аха, звучи логично. А ти на какво си бог? Каква ти е.. хммм... специализацията?
– Ами тук ти имаш невероятен късмет. Аз съм богЪТ. Нямам специализация. Специалист съм по всичко и мога да решавам всякакви проблеми. Разбираш ли, дори и като се множим, пак не е достатъчно. Юзърите стават все повече, по-глупави и по-мързеливи. Призовават ни за какво ли не. Така че се налага да даваме дежурства и да решаваме проблеми, дори и да не са точно от нашия ресор. Тази вечер аз съм дежурен и за твое щастие попадна на мен. – гостът ми самодоволно се усмихна и се изпъчи, но все пак е нормално да има самочувствие. Нали беше бог.
– Така, амиии как точно се озова в апартамента ми?
Гостът ми придърпа един стол. Бръкна в джоба на дънките си, измънка оттам смачкан пакет цигари и лежерно приседна.
– Нали може да запаля? Явно ще си поиграем на въпроси и отговори още известно време...
Почувствах се неловко. Държах се крайно негостоприемно. Станах и се запътих към кухнята за пепелник.
– Ъ-ъ-ъ... Да ти предложа нещо? – Не че имах кой знае какво в хладилника, визирайки липсата на благоверната ми. – Имам бира... кола... пица...- не тя беше от онзи ден – Ябълки?
– Ябълките си ги запази за бога на Маковете. Той много ги обича. Имаш ли кафе?
– Само нес.
– Става, сложи повечко.
Усмихнах се, естествено че едно компютърно божество би поискало кафе. Кафето за програмистите е като кръвта за вампирите – не можем без него.
– Захар? Сметана? Имам само суха...
– Чисто.
Върнах се в хола с голяма чаша, от която се издигаше пара и аромат на кафе. Не знам защо, в рекламите за кафе винаги представяха млада щастлива двойка, рано сутрин – ухилени и разгонени, а на мен този аромат ми предизвикваше образи за тъмна нощ, осветена от монитора стая, схванати мускули, набола брада, зачервени очи, миризма на пот, стари чорапи, изветряващо вино, а хлебарките се гонят по мръсния балатум... Студентски град – спомени, които не се изтриват с никакъв алкохол.
Подадох чашата на госта си и подпъхнах пепелник под вече догарящата му цигара, заплашваща да посипе с пепел паркета ми.
– Аз... как да те наричам? Ваше гигасветейшество?
Той се ухили.
– Наричат ме с много различни имена. Можеш да ме наричаш Марвин.
– Марвин?! – едвам се сдържах да не се разхиля. - Хм, това сигурно е някакво древно име, нали? Сигурно има значение на някакъв северен език...
Божеството ме изгледа с ясните си очи и се усмихна накриво.
– Не се прави на ударен. И божествата обичат да четат. Сменям си никнейма на няколко години. За момента съм Марвин – той ми намигна.
Усмихнах се. Кой би помислил, че боговете имат чувство за хумор. Всъщност, глупости. Боговете, съдбата определено имаха чувство за хумор. Черен хумор. Което ми припомни за скапания ми диск.
– Можеш ли да ми помогнеш с това? – махнах с ръка към бюрото си. – Наистина имам нужда от информацията на диска, за утре... – гледах го отчаяно и умолително.
– Ами да видим. – той бръкна в джоба си и извади малък джобен компютър – Първо да проверим нивото ти в базатата ни с потребители... Така, Иван Иванов – програмист – 3то ниво, геймър – 5то ниво, браво, теоретично ниво – първо, едва-едва... Не, не е достатъчно за да ти помогна...
– Какви са тези нива? Колко е достатъчно?
– Виж, информацията ни е малко старичка. Ако искаш мога да ти задам няколко въпроса и евентуално да си повишиш оценките?
Преглътнах. Почувствах се като на интервю за работа.
– Ами не знам, какви са въпросите? Не съм точно подготвен... – Още малко и щях да попитам за конспект.
– Спокойно. Нищо кой знае какво, просто ми отговаряй... Така.. Колко са параметрите на функцията CreateProcess в API-то на Win32?
– Ъ-ъ-ъ... 5?
– Не.
– 6-7?
– Не, налучкваш... На колко години е бил Пажитнов, когато създава тетрис?
– ?!!
– Хммм... Задължително ли е числата използвани за отместване, прилагайки алгоритъма на „Заекът и костенурката”, да са взаимно прости?
– Ами, не съм се замислял... Но винаги го правят с взаимно прости... Дали може да го поразпиша на лист?
– Ох, зарежи... Няма значение. Дори и да ми отговориш няма да дигнеш нивото си достатъчно. С такъв проблем – той кимна с глава към харддиска – ако не се казваш Бил Гейтс, няма как да минеш без жертвоприношение...
– Жертвоприношение?! – гледах Марвин ужасен. През главата ми преминаваха кадри от „Индиана Джоунс и храмът на обречените”.
– Естествено. Както с повечето езически божества. Искаш помощ – правиш жертвоприношение.
– И в какво точно се състои жертвоприношението? Трябва да заколя агне? Девица?!!
– И аз какво да я правя точно тази девица? Да не се казвам Дионисий? Аз съм компютърен бог – трябва да пожертваш нещо, свързано с компютрите. Софтуер, хардуер...
– Ахъм. – отдъхнах си. - Ами, добре. Имам ли нещо, което да свърши работа?
– Да видим... Дискът ти очевидно ти трябва, а и без това не работи. Един процесор, видео карта... Мога да взема единия чип памет, но нека позная – дипломната ти е на Джава нали? Ако ти взема чипа няма да тръгне изобщо. Не мога да ви разбера хората, постоянно развивате нови технологии за да направите компютрите по-бързи и по-мощни, само за да създадете приложения за тях, които са все по-тежки и гълтат все повече ресурси...
– Имам тука един джойстик...
Марвин ме изгледа сякаш всеки момент щеше да ме заплюе.
– Тоя китайски боклук и без това от година не работи. Ти искаш ли да ти помогна или само се ебаваш?
– Извинявай – изчервих се и затърсих с поглед по секцията, не смеейки да го погледна.
– Имаш ли принтер? Скенер? Някакъв РАБОТЕЩ хардуер, който да не ти трябва?
Поклатих отчаяно глава.
– Да видим, имаш добра колекция от книги... Кнут, Седжуик, Наков - похвално... Обаче онзи ден помагах на едно хлапе, състезател по информатика. Скоро няма да ми трябват книги.
Божеството се запъти към шпинделите ми с дискове и ги заразглежда. Странно дори не четеше надписите, а просто прокарваше пръсти по тях, притворил очи.
– Човече, ти нямаш дори една лицензирана програма, а филмите ти са по-долно качество и от тези в Арената...
– Имам добра колекция с порно... – изчервих се и забих поглед в пода.
– Мхм, добра е като количество – „Големи цици - 4”, „Палави руси мажоретки - 2”... Не лош вкус. Само дето аз имам повечето ти филми с DVD качество и дублаж на няколко езика. Сериозно? Опитваш се да пробуташ порно на компютърен бог?! Ама ти наистина ли? Че ние с богините на порното си отдавна си имаме общ бизнез...
– Богините на порното? – гърлото ми внезапно пресъхна.
Марвин кимна ухилен. През главата ми премина внезапен кино-хит-парад предизвикан от осъзнаването на тази възможност за божествена намеса в съвременната масова култура.
– Джена... – промълвих на глас без да искам.
– Мхм. Една от тях... Нали разбираш, не само нашата сфера се развива...
Кимнах, разбиращо прокарвайки пръсти през косата ми. Въздъхнах и разтърсих глава. Полудявайки или не, свръхестественият ми гост започваше да ми идва в повечко.
– Може ли една цигара? Аз, абе... отказах ги, но сега наистина имам нужда...
– Разбира се, разбира се... Естествено е да си леко напрегнат. Спокойно – не си в „Зоната на здрача”.
Запалих предложената ми цигара и опънах дълбоко. Веднага се закашлях и се превих на две, а сълзи избиха по очите ми.
– Как го пушиш това? – попитах задъхано госта си, оглеждайки цигарата между пръстите ми.
Марвин се захили.
– Аз съм компютърен бог. Кофеин, никотин – колкото повече...
– ...толкова повече – довърших аз и дръпнах този път по-лекичко от цигарата. – Е, имаш ли други идеи за жертвоприношение?
– Нещо от работата ти? Нали си програмист? Какво пишете във фирмата?
– Уеб...
– А не – прекъсна ме бързо той, поглеждайки в джобния си компютър. – Уеб портал. УЕБ ПОРТАЛ! Като, че на света му е нужен поредния уеб портал. Е, на мен не ми е. Пробутвайте си го на тъпите клиенти.
– Ами, няма друго... нямам нищо друго подходящо, не се сещам... май няма да се получи, а? – отчаяно сведох глава, загледан в харддиска на бюрото.
Марвин отново се втренчи в малкия дисплей в ръцете си.
– Имаш BattleNet акаунт. Да видим. Какво имаме тук... Охо-о! Zeal-от – 92 ниво, Forty на Archon plate, BOTD на Etherial Berserker Axe, Щитът - разбира се Зака, сокната с Ум.… И меркът си го бива – копие Infinity и шапка Dream. Не лоши руни, макар че наскоро девалвираха... В инвентара - среден Anix и доста приличен пала-торч... Ще свърши работа.
– Моля?!
– Ами героят ти от Диабло е прилично жертвоприношение.
Изправих рязко гръб и се взрях изпитателно в божеството.
– Ще ми оправиш харддиска и искаш за това да вземеш героят ми?
– Да. Vanko_1dno – забавно именце. Не е кой знае какво, но е приличен...
– Не!
– Не? Не искаш ли да се дипломираш?
– Искам! – неусетно бях станал от стола. – Но трябва да има друг начин. Този герой го развивам от толкова дълго време... – Къде отидоха добрите стари сделки за литър кръв, кило плът?
– Няма друг начин. Ако се сещаш за нещо друго – сподели. Не притежаваш нищо друго, което да искам. А без дипломната...
– Не мога! Не и това – прискимтях жално оглеждайки се за нещо, но в стаята нямаше нищо, което да ми помогне.
Затворих очи – бях в безизходица. За втори пореден път днес. Безизходица след божествената намеса, решаваща първият ми краш. Трябваше да съм щастлив, да махна с ръка на героя и да се запътя с усмивка към светлото инженерно бъдеще. Ала не можех. Поех дълбоко въздух, загасих фаса в пепелника и се примирих със съдбата си.
– Не. Не си давам паладина.
– Е, хайде сега, не изглупявай...
– Върви си, Марвин. Няма да го дам.
– Иване, това са глупости – той повиши глас. - Говорим за бъдещето ти, което ти захвърляш заради купчина пиксели, при това доста грозновати по моему...
– Къш! – просъсках през зъби стиснал ръце в юмруци.
Марвин млъкна и ме изгледа укорително иззад лупите си. Така както се гледа малко дете, отказващо на инат да си изяде супата. Но не продължи да ме убеждава. Все пак беше компютърен бог. Той разбираше. Може и да не бе на моето мнение относно ценностите в живота, но разбираше решението ми. Диабло 2. Причината да хвана последния влак с дипломната работа. Явно щеше да бъде и причината все пак да не се дипломирам. Аз и безчет други като мен по целия свят... Геймъри.
Запътих се към банята. Наплисках с вода зачервеното си лице. Явно все пак щях да изляза и да се напия. Съдба.
Върнах се в хола, а Марвин все още бе там. И отново се усмихваше лукаво.
– Какво искаш още? Казах ти, няма да стане!
– Измислих нещо друго. Но виж това наистина е последната ти възможност. Какво ще кажеш да работиш за мен?
– Да работя за теб? Имаш нужда от програмист? Но нали нивото ми не беше достатъчно високо?
– Не, не ми трябва програмист... Имам нужда някой, който да изпраща дадена информация на познатите си, да я пуска в някои форуми...
– Спамър?! Имаш нужда от спамър?!! – ако очите ми щяха да изскочат при вида на портала преди малко, сега вече със сигурност се бях изцъклил като лемур.
– Е, бих предпочел „сътрудник”, но технически е така. Предлагам ти вместо жертвоприношение да работиш за мен като спамър.
– Нямате ли си ботове за тази цел?
– Ами проблемът е, че ботовете прекалено лесно биват филтрирани. Имаме нужда от истински хора. Естествено, богът на изкуственият интелект не престава да работи по въпроса, но засега резултатите не са достатъчно задоволителни. Може би и заради работата му по системи филтриращи спам – Марвин се ухили замислено. – Горкичкият, Алън, при него сблъсъкът на интереси е просто неизбежен...
Гледах го и не можех да осъзная смисъла на това, което ми говореше. Единственото, което звучеше в главата ми бе „спам”. Мръсна дума в компютърния свят, много по-ненавиждана от думите „бъг”, „вирус”, „хакер”... Спамът бе новият, осми смъртен компютърен грях, по-непростим и от пиратството. И той компютърния бог искаше точно това от мен. Да бъда спамър.
– За какво? – прекъснах Марвин, който явно не бе забелязал, че не го слушах.
– Моля?
– За какво ви е да спамите? Защо ви е да го правите? Какъв е смисълът?
Гостът ми се усмихна широко.
– Как да ти обясня. Досега ми зададе толкова въпроси и аз се постарах да ти отговоря. Но има неща, които... просто не мога да разкрия пред теб.
– Неведоми са пътищата божии, а?
– Може и така да се каже – той продължи да ми се усмихва. – Е, какво ще кажеш? Съгласен ли си?
– Ти ще ми оправиш диска, а аз ще ти стана спамър? – приседнах отново на стола, защото краката ми започнаха да се подкосяват.
– Точно така.
– Това... за цял живот ли? – гласът ми прозвуча измъчено.
– А, не, за две години. Без неделите и официалните празници. Даже ще имаш отпуска през лятото – така и така всички са на море.
Затворих очи. Така представено звучеше като всяка нормална работа. Но в действителност...
– Хайде, решавай бързичко, че има и други хора в нужда, а се застоях тук. Искаш ли си дипломната работа или не?
В действителност беше подло, долно...
– Добре! Съгласен съм.
Беше единственото, което ми оставаше. Последния ми шанс и се вкопчих в него.
– Чудесно. Сега прочети тук license agreement-а – той ми подаде джобния си компютър. – Нямаш електронен подпис нали? Нищо, просто натисни бутончето „Agree”…
– Шест страници? Кой ги чете тея неща, изобщо?!
– Шшт! Луд ли си? Да не искаш да разгневиш богът на лицензите?
– Бог на лицензите? Има и такъв?
– Естествено. И никак не му харесва, да го пренебрегват. Миналата година някой от една голяма компания здраво го ядоса. Е, представи си как на хиляди приложения по света изведнъж им изтече срока на лиценза. Тотален срив! След това всички се наложи да помагаме на бога на tech support-а... Нямаш идея колко е унизително да се налага да говориш с индийски акцент... Не ми пука дали ще го четеш - просто си трай!
Захилих се като си представих Марвин, представяйки се за Раджкумар от кол-центъра в Пуне, но той ме гледаше така сериозно, че усмивката ми се стопи. Скролирах надолу, стиснах зъби и натиснах бутона за съгласие. Край! Бях продал душата си.
– Е, готово! Радвам се, че се запознахме и успех утре – Марвин си взе бързо компютърчето обратно и пое към ъгъла на стаята.
– Чакай! Ами диска?
– Ами той вече си работи. Или държиш лично да се увериш? Да не мислиш, че ще те излъжа, а? Точно аз? – божеството ме изгледа сърдито.
– Аз... не, не се и съмнявам... – сведох поглед, но се забързах да сглобявам машината си.
– А може би си мислеше, че и ти можеш да се отметнеш, а? Напълно в човешки стил – съгласяваме се с лиценза, а после – кой ще ни хване. – Той свали очилата си и ги почисти в пуловера си, а после се взря в мен. - Е, не си първият, който си го мисли. Имаше един тип от Берлин. Много го беше закъсал с един сървър. Помогнах му, а после започна да пледира за загуба на памет. – Усмивката му ставаше все по-широка и по-страховита. - Е, единствените големи цици, които виждаше на екран оттогава бяха собствените му, в отражението на тъмния монитор. Така и не разбраха защо никоя компютърна конфигурация оттогава не работеше при него. Влизаше в офиси, в кибер кафета – навсякъде следваше срив. Най-хубавото нещо, което е виждал на компютър през последните седем години е син екран. И вярвай ми, човечето се просълзи при вида му. – Марвин наистина се бе разпалил, гласът му звучеше все по-силно и отново се разнесе миризма за изгоряло. - Мислиш ли, че можеш да измамиш компютърен бог, все едно е някаква жалка човешка корпорацийка?
– Не, не... Наистина, аз... Не бих, не се сърди, моля те, съжалявам! – бях спрял сглобяването и с просълзени очи прегръщах харда си.
Той пое дълбоко въздух и прокара пръсти през косата си. Когато ме погледна отново, изглеждаше пак както като пристигна. Спокоен, самоуверен, приятелски настроен. Тръсна глава и ми подаде ръка.
– Спокойно. Само две години са. Ще ги преживееш. А и все още можеш да се разсейваш с игри – той закачливо ми намигна.
Подлото копеленце. Никога не е искал героят ми, просто ме е разигравал. За да му откажа веднъж и когато се видя без друг изход да приема толкова щедрата му оферта. Мда, определено тези компютърни божества имаха много малко общо с християнските ценности и много общо с художествената литература. Наздраве на Фауст!
Кимнах и стиснах ръката му с въздишка. Вече нямаше какво да отговоря, а и нямаше нужда.
– Е, ще тръгвам – порталът в ъгъла отново бе започнал да блещука. – Секретарката ми утре ще ти прати мейл с подробностите.
– Имаш секретарка?
– Е, аз бог ли съм или какво? Разбира се, че имам секретарка. Тази е нова. Заех една от бога на пасиансите, че предишната ме напусна.
– Защо те напусна? Нали си баш богът?
– А, казва ли ти някой - жени – преквалифицира се и сега е C++ програмист.
Зяпнах. Тази вечер чудесата нямаха край – жена – C++ програмист...
– Хайде, Иване. Със здраве и RTFM! – и той изчезна в портала, който потрепери малко и постепенно избледня с тихо припукване.
Постоях замалко загледан в ъгъла после се върнах до бюрото и сглобих компютъра. Тръгна. Всичко си беше там. Работеше. Пуснах дипломната и започнах с тестовете, които бях замислил, но ги спрях по средата. Вече не ме интересуваха. Всичко се бе оправило, но някак не ми пукаше. Сложих един диск в записвачката и я пуснах да пече дипломната за утре, а аз влязох под душа.
Десет минути по-късно се чувствах по-свеж от студената вода, но не и по-чист. Бях се продал за спамър. И за пореден път тази вечер ме обзе нуждата да се напия. Обадих се на Димо, беше късничко, но той се нави... Само трябваше да мина през денонощното магазинче да си взема цигари.
Да, знам, утре беше големият ден и трябваше да съм свеж, но просто имах нужда да пийна с приятел. А скоро нямаше да ми останат приятели. Спамърите нямат приятели.
Винаги съм се чудел, що за изпаднал човек трябва да си за да се занимаваш с това. Сега вече знаех. Спамърите не бяха лоши хора. Просто един ден са закъсали и са потърсили помощ от бога на компютрите.
