На Мечо

Мечо, мили мой Мечо!
Самотно в ъгъла лежиш,
прашасал в спомени далечни.
За детството дали тъжиш?

Дали за мене ти се сещаш,
как двамата със тебе спяхме?
И пак ръцете ми усещаш,
как всичко свърши не разбрахме.

Сънуваш ли ме още, Мечо,
как силно гушках те до мен?
И мислехме, че ще е вечно
с теб неразделни, нощ и ден.

И ти ми липсваш, Мечо плюшен,
и тихичко се просълзявам,
че виждам те самичък сгушен,
ала пораснах, съжалявам!

Сега без тебе аз заспивам,
далече, във легло голямо.
А сълзите отдавна скривам,
при теб дойдох за малко само.

Недей тъжи за вчера, Мечо,
аз ще те пазя в мене, вътре.
Но детството отмина вече,
а вън ме вика мойто утре.

Сънят

Тя заспиваше притихнала. Увита плътно в нежния пашкул на завивките си. Меката топлина и ароматът на дом я упояваха. Гледаше нощното небе през прозореца над леглото. Броеше звездите и търсеше форми в тях, нови приказни съзвездия. Възхищаваше се на далечната им красота, на блясъка, на недосегаемото изящество. Искаше и се да може да ги докосне, да бъде сред тях, да бъде една от тях... Последното, което видя бе падаща звезда, разцепила тъмната нощ в искрящата арка на падението си. Очите и се затвориха...

Отвори ги сред сивота. Наоколо се стелеше гъста мъгла. Нищо не се виждаше. Не беше тъмно, но светлината едва достигаше. Сякаш светът бе обвит от пепелив покров. Дори въздухът бе тежък, недостатъчен. Колкото и дълбоко да вдишваше, не можеше да изпълни напълно дробовете и. Не я изпълваше с живот. И миришеше на пепелище. На нещо отдавна изгоряло, изтляло, мъртво...

Очакваше, че ще изпита страх, но всъщност не почувства нищо. Сякаш и душата и бе обвита в мъгла, задушена, изтръпнала. Просто стоеше неподвижна. Не виждаше нищо, нямаше цел и желание. Застинала сред тишината.

Над главата и се дочу гръм. За пръв път вдигна очи към непознатото мрачно небе, за да види как огнена арка разцепва тъмнината с грохот и рев. Една падаща (летяща) звезда озари с горещината си мъглата. И тя бе толкова близо, и топла, и красива...

Тя тръгна след звездата. Забърза към нея. Следваше огнените искри на опашката и, топлината, светлата пътечка в студеното, чуждо небе. Вървеше бързо сред мъглата, макар да не виждаше къде стъпва, към какво се е устремила. В съзнанието и се беше отпечатала само прекрасната, гореща звезда и я притегляше неустоимо. Наоколо бе тихо, ужасно тихо. И студено. Влажната мъгла се кондензираше по задъханото и лице и го обсипваше с малки ледени капчици роса. Дъхът и излизаше, забързано, като сивкав дим. Но тя вече имаше цел и бе решена да я достигне.

Не знаеше колко дълго вървя. Часове, дни, безкрайно дълго... Нима дори падналите звезди трябваше да са така далечни? Скоро светлината от опашката угасна, а топлината се стопи в студената мъгла. Нямаше вече ориентир. Но тя бе запечатала в съзнанието си всичко. Щом затвореше очи виждаше отново огненият образ. И така вървеше, със затворени очи и съзнание отворено за нейната звезда. Като слепец към мечтаната светлина.

Не помнеше кога започна да чува гласовете. Първо тихи, после крещящи. Говореха и, че сънува, че това не е истина. Че звездата е само илюзия и трябва да се върне, че трябва да се събуди. Но всичко бе толкова истинско. И студът я пронизваше. И беше самотна. Не искаше да се връща там в пустотата. А и не помнеше пътят назад. Всичко в нея я теглеше напред, към нейната звезда. Нейната... А гласовете и напомняха, че звездите са далечни, че не могат да бъдат докоснати. А тя бе просто човек... Объркваше се. Вървеше и плачеше. Не знаеше защо плаче. Може би заради съдбата си на човек, може би просто заради ужасния студ. Може би, защото дори вътрешните и гласове не я разбираха и трябваше сама да извърви безкрайния път...

Най-накрая се приближаваше. Виждаше огромния, обгорял кратер, където се беше забила звездата. Всичко около нея беше черна пепел, материя не издържала на силата на свръхгорещия небесен огън. Тя се спусна внимателно към центъра. Стъпваше тихо, сякаш да не събуди това, което дремеше долу. Внимаваше да не го подплаши. Или може би да не разбуди себе си...

Звездата се бе превърнала в огромна скулптура от стъкло. Бляскава, твърда. Безброй остри шипове се издигаха от застиналото тяло. Хвърляше ярки отблясъци в приглушения мрак. Всички цветове, липсващи от света наоколо, се пречупваха и играеха по кристалната повърхност. Те я мамеха, хипнотизираха. Беше така красиво, неземно. Като божествена статуя, поставена да смае човечеството и да му покаже колко велика е вселената. И колко малък е самотния човек стоящ до нея. Очите и отново се изпълваха със сълзи, а гърдите и се свиваха пред небесната прелест.

Тихо приседна до звездата и се загледа в нея. Гледа я дълго, не смееше да проговори, едвам дишаше за да не смути величието на гледката. После тихичко започна да шепне. Разказваше и колко дълго бе мечтала да я срещне. За дългите нощи, когато заспиваше, гледайки в небето, протягайки пръсти към звездите. Разказваше за дългия самотен път насам. И се усмихваше, защото вече не бе така сама. Питаше звездата за небето, за другите звезди. Задаваше безброй въпроси. Искаше да знае как се раждат звездите, за какво мечтаят, какво е да си изтъкан от огън и светлина. Питаше я дали боли да паднеш сред хората, дали сега е самотна. И най-много искаше да попита дали звездата можеше да и бъде приятел, дали е нейната звезда. Но не попита за това. Защото вътрешно знаеше, че е невъзможно. Та нима такава красота би могла да има нещо общо с нея. Нали не беше хубава, не можеше да лети. Нямаше собствена светлина.

Дълго говореше на звездата. А тя не отвръщаше. Мълчеше, окъпана в дъгата от отблясъци. Така близка, но далечна и непокорима. Ставаше все по-студено. Започна да трепери. Но не искаше да си тръгва. Не искаше да изоставя надеждата. Спря да говори и вече само гледаше стъкленото чудо пред себе си. Разглеждаше внимателно всяка вдлъбнатинка, всяко малко шипче. Търсеше дефекти, недостатъци. Но всичко бе изваяно с такава уникална точност, всичко изглеждаше перфектно и точно каквото трябва да бъде. А тя се опитваше да запази във себе си образът за винаги. Да попие с очи красотата и да я съхрани в себе си, на топло, да я спаси от забравата.

Тогава, взирайки се видя нещо да блещука в сърцето на звездата. Сред безбройните остри игли по повърхността, някъде дълбоко вътре сякаш гореше въгленче. Беше малко, едва забележимо. Но бе там и хвърляше топли отблясъци. Червени, оранжеви. Звездата бе все още жива. И някъде там под студената обвивка имаше топлина. Имаше нещо нежно, истинско. Нещо, което можеше да я стопли.

Внезапно изправи премръзналото си тяло и се спусна към звездата. Сякаш в унес протегна ледени пръсти към единствената топлинка, която виждаше от толкова дълго. Прониза я болка. Шиповете от студената, твърда обвивка я убодоха. Не можа да докосне сърцето. Гласовете в главата и закрещяха. Повтаряха един през друг за невъзможността. Говореха и, че топлината е илюзия, че не можеш да докоснеш мъртва звезда, че само ще се нарани. Но звездата не бе мъртва. Нима само тя виждаше, нима огънчето светеше само за нея. Тя знаеше, че пред нея, обвито в хладно стъкло има нещо живо и истинско. Щеше да я сгрее, трябваше.

Обикаляше дълго около острите ръбове. Търсеше път, търсеше начин. Опитваше отново и отново, но бе възнаграждавана само с още болка и крясъци от гласовете. Но не можеше да се отказва. Не и сега, когато бе така близо. Мислеше, че е способна с малката си, човешка топлинка да разтопи обвивката. Да сгрее звездата и да я разгори. Докосваше внимателно, галеше стъклото. Оставяше малки кървави отпечатъци, които бързо се покриваха със скреж. Отново шепнеше, молеше звездата да и покаже пътя към сърцето си. Молеше през сълзи, да не я оставя да умре самотна в студа. Плачеше от болка, от отчаяние. Търсеше помощ в гласовете, но единственото, което те и казваха бе че трябва да се събуди, да спре да се самонаранява. Да прекрати кошмарът си, защото звездата няма да я допусне до себе си.

Отново приседна. Обви се с ръце за да се предпази от студа. Повярва на гласовете. Вече разбираше, че е в безкраен кошмар. Красив, но илюзорен. И така студен и самотен. И ако не се събудеше щеше да замръзне до недостижимата звезда. Да се превърне в нова студена статуя, но не красива, а гротескна и ненужна. Неразбрана. Непожелана.

Тя съблече дрехите си. Остана гола и трепереща в студената мъгла. Бе сама, но се чувстваше наблюдавана. Сякаш бе в центъра на огромна сцена и публиката я гледаше и и се присмиваше. Но бе сама и сама трябваше да сложи край на кошмара. Гласовете си бяха отишли. Усещаше само глухият присмех, тръпката преди грандиозния трагичен финал на тази жалка човешка комедия. А звездата не помръдваше, бе все така красива, студена, велика.

Пое дълбоко въздух, стисна юмруци и се затича. Затича се с всичките си останали сили в простичкото си човешко тяло. Затича се да надбяга сълзите си, смеха, гласовете. Затича се да избяга от собственият си крясък, от страха и болката. Затича се за да избяга от кошмара. Но се затича и към него. Към красотата, към горещото сърце, към мечтата си. Затича се за да не може надеждата в нея да я спре, да я върне. За да не може страхът да я скове. Страхът, че ще разруши небесната статуя. Страхът, че ще убие себе си. Затича се с последните сили на изранената си душа...

И се блъсна в звездата. Остра, нечовешка, безкрайна болка я прониза сякаш от дъното на съзнанието. Увисна нанизана на острите, изваяни от студ игли. Увисна прегърнала недостижимото. Нямаше въздух, нямаше сили дори да изкрещи от болка и самосъжаление. Увисна и сърцето и в миг се пръсна. Отвори устни за да поеме дъх, и вдиша само мрак. Задушаваше се, мъглата на болката я обгърна...

Събуди се трескава. Дишаше бързо, рязко, като риба изхвърлена на брега. Беше се изправила рязко в леглото, отхвърлила завивката. Държеше гърдите си. Бе мокра от пот, мокра от сълзи. Трепереше и отново се учеше да диша, да вижда в светлината на стаята си. Беше ден, звездите ги нямаше. Тя бе будна и жива.

Отърси се. Все още докосваше внимателно тялото си, но болката я нямаше. Беше било само сън. Само кошмар. Отново дишаше спокойно. Изтри сълзите, почти се усмихна. Стана и тръгна към банята. Беше жадна. Водата трябваше да отмие споменът за кошмара.

Пусна водата да тече и се загледа в огледалото. Вгледа се в образа си. Бе същата, но нещо не бе наред. Проблемът не бе разрошената коса. Не бяха и прекалено разширените очи или стиснатите устни. Заслуша се... Рязко спря водата. Хвана студения ръб на мивката, сякаш да се задържи. Бавно вдигна ръка и докосна гърдите си. Не усети нищо. Нищичко. Вътре бе тихо, мъртвешки тихо. Сърцето и не биеше. Беше спряло, замръзнало като изстинала звезда.

Тя бе мъртва.

Сбогом

Как трудно е да кажа "Сбогом",
на спомените да хлопна вратата,
да остана навън, на студено
да тръгна сама в тишината.

Как тежко е да кажа "Стига",
да се обърна и да продължа.
А мислите назад да ме опъват
и да ме теглят към една лъжа.

Как сложно е да кажа "Край"
и да избягам някъде далече.
Да бързам да надтичам сълзите,
любими образи далечни вече.

Как мъчно е да кажа "Свърши",
да се усмихвам, а да ме боли.
Да искам всичко да забравя...
Времето лекува, но дали?

Уморена

Уморена се завръщам
от някъде, от никъде, оттам.
Съзнанието си прегръщам,
говоря си сама без срам.

И уморено бавно крача,
нанякъде, на никъде, натам.
И нищичко не търся вече,
във мен не е останал плам.

Пристигам късно, уморена,
и някъде, и никъде, тук и сега.
Но сили имам ли във мене,
съдбата си да променя?

Дали

Дали звездите са самотни,
една от друга тъй далече?
Дали все още те обичам,
или претръпнала съм вече?

Дали небето сиво плаче,
когато тихичко вали?
Дали все още тъй те искам,
дори безкрай да ме боли?

Дали сърдит е океанът,
разпенен, блъскащ във брега?
Дали сълзите ми горещи,
ще могат да стопят леда?

Дали снежинките умират,
щом по теб се полепят?
Дали пък чувствата са вечни
или бавно ще заспят?

Дали дърветата треперят,
голи зимата в студа?
Дали ще си останем двама,
както когато каза "да"?

Честност

Ти казваш, че очакваш честност,
но честността така боли.
Боли и теб, боли и мене...
Недей да искаш, разбери!

Но ти си твърд и непреклонен,
макар и със треперещ глас.
Задаваш своите въпроси...
Не е сега за честност час!

А ти ме мъчиш, настояваш,
почти ме гледаш през сълзи...
И ето, аз ти отговарям!
Защо извърна ти очи?