Dreams

I often dream of butterflies
with velvet midnight wings
and in-between my body flies
towards forbidden things.

I often dream of snowflakes cold
caressing me with frost.
They whisper to me tales of old
waking up feelings lost.

I often dream of summer rains
that shower me with tears
to wash away my mortal pains
clearing my mind from fears.

I often dream of stars so bright
that shine in handsome eyes
making my tortured head so light
with kisses full of lies.

I often dream of deeper seas
to drown me down with might
and be embraced where no one sees
so my heart stop to fight.

I often dream of desert heat
on night alight with fires
and an unstopping pumping beat
that burns me with desires.

Just another black-red girl...

Новата ми стара диагноза

Ето с такива неща се занимавам напоследък...

Забравените играчки

Някой тропа на тавана,
скърцат тихичко дъските.
Но заспивай - късно стана,
спираме за днес с игрите.

Горе спят играчки стари,
позабравени и прашни.
Бяха твоите другари,
но сега са други, страшни.

Ти отдавна ги остави,
че ги скъса или счупи.
После бързо ги забрави,
новички когато купих.

Ала вехтите играчки
помнят твоите ръчички,
всички смешки или плачки...
Помнят как изхвърли всички.

И сега са озлобени -
отмъщение кроят.
Във сърцата си студени
яростта към теб таят.

Искат да избягат тайно,
от тавана да се спуснат.
Мразят силно и безкрайно -
милост няма да допуснат.

Ако само те намерят
ще те схрускат за закуска,
че в омразата безмерна
ще те стиснат без да пускат.

Ще те драскат и ще ритат,
а ще плачеш ти за мама.
Ще те бият без да питат,
ако те докопат само.

Ала горе те са още,
чувам тихичките крачки.
Ти заспивай, вече нощ е
и недей чупи играчки.

Две в едно - теми седем и осем

Такаааааааа....

Най-сетне се събудихме от зимен сън. И е време да линкна какво натворихме за проклетия демон :)

Тема 7 (горкичката) беше Вода. Яна Шарана я измисли. Закле се, че знае кво да пише, вече го е измислила и така... Подлъга ни. И после нищо не написа. Итенцето пък вечно заето, уморено, изтормозено и обезмузено дори и не направи опит. Аз обаче (божке, тва е толкова неприсъщо за мен) отново послушно писах.
Резултатът е:

• Вълнение

Почти като "Радини вълнения", у наше село аналогичен случай... :)

И в един момент, след дълго чакане и юркане. След като Итето си намери муз, а Яна стана звезда на примоцията на книгата си (беше много хубаво и имаше толкова почитатели, че едвам се добрах до авторката) ... Та след всичките тея приключения (моите опити за проза са си в графа приключения) написахме нещо по предложената тема - Време.

Аз написах:

• Проблясъци на тема време

Яна (и нейният нов приятел Пух) сътвориха:

• А колко време трае любовта?

Ита ни зарадва с:

• Време

Като, че ли успяхме. Дано демонът не е избягал от нас в почивката от прелъстяването. Дано и феновете не са ни изпозабравили. Сега ще мислим нова тема. Естествено може вие да измислите темата, а ние просто да се постараем този път да сме по-бързи с резултатите.

Приятно четене!

Проблясъци на тема време

Времето е бурен планински поток.
Плувам срещу течението като пъстърва -
опитвам се да оставя наследство.

***

Сърцето ми отмерва ритъма на часовника.
Махалото на съдбата е надвиснало над мен.
Душата ми е перпетуум мобиле.

***

Боговете си играят с броеница,
отмерват минутите на живота ми.
По пода се посипаха мъниста...

***

Пролетният вятър си играе навън.
Вишните отново цъфтят.
Дъщеря ми се усмихва на сън.

***

Миговете изтичат между пръстите ми.
Чашата на живота ми е пълна.
Ще изпиеш ли чувствата?

***

В пясъчния часовник се вихри буря.
Пустинята на времето се променя.
Сфинксът тихо ми намига.

На Мечо

Мечо, мили мой Мечо!
Самотно в ъгъла лежиш,
прашасал в спомени далечни.
За детството дали тъжиш?

Дали за мене ти се сещаш,
как двамата със тебе спяхме?
И пак ръцете ми усещаш,
как всичко свърши не разбрахме.

Сънуваш ли ме още, Мечо,
как силно гушках те до мен?
И мислехме, че ще е вечно
с теб неразделни, нощ и ден.

И ти ми липсваш, Мечо плюшен,
и тихичко се просълзявам,
че виждам те самичък сгушен,
ала пораснах, съжалявам!

Сега без тебе аз заспивам,
далече, във легло голямо.
А сълзите отдавна скривам,
при теб дойдох за малко само.

Недей тъжи за вчера, Мечо,
аз ще те пазя в мене, вътре.
Но детството отмина вече,
а вън ме вика мойто утре.

Частушки - 6

I close my bugs,
only for a moment, and the moment's gone
All my tests,
pass before my eyes, a curiosity

Bugs in the wind, all they are are bugs in the wind.

Same old song,
just another keyword in an endless sea
All we fix,
crumbles to the trash, though we refuse to see

Bugs in the wind, all we are are bugs in the wind.

[Now] Don't fix on,
nothing lasts forever but the earth and sky
It ships away,
and all your estimates won't another minute buy.

Bugs in the wind, all we are are bugs in the wind
Bugs in the wind, everything is bugs in the wind.

***

Кой сега до тебe fix-ва,
кой triage-ва bug-овете?
Колко ли ми се присмива
щом допуснах да си тръгнеш ти?
Кой сега до теб ти ship-ва?
трябваше, да, това да съм аз,
трябваше да estimate-на,
как съсипах всичко между нас.

***

Мениджър ме гони мале, мениджър ми писка
bug-ове triage-ва мале, estimate-и иска.
Дали да му тествам мале или да submit-на,
че какват съм мале лоша, branch-а ще му строша.

***

Алеле среднощем, review нема още,
а язе ти fix-вам, fix-вам, fix-вам за release-о,
а язе ти fix-вам, а ти не ми ship-ваш
а язе ше fix-вам, fix-вам, fix-вам па шси вървим.

Припев: (х2)
Я па ра, я па ра -
Кофти номер ми върза,
bug-a ми reopen-на,
майката ми разката.

***

Двеилядо деветата година,
QA-ите станахме мнозина
Двеилядо деветата година,
QA-ите станахме мнозина
Оооой, QA-ино
Да живее всичкото tester-и, аркадаш
Оооой, QA-ино
Да живее всичкото tester-и в Бангладеш.

Сънят

Тя заспиваше притихнала. Увита плътно в нежния пашкул на завивките си. Меката топлина и ароматът на дом я упояваха. Гледаше нощното небе през прозореца над леглото. Броеше звездите и търсеше форми в тях, нови приказни съзвездия. Възхищаваше се на далечната им красота, на блясъка, на недосегаемото изящество. Искаше и се да може да ги докосне, да бъде сред тях, да бъде една от тях... Последното, което видя бе падаща звезда, разцепила тъмната нощ в искрящата арка на падението си. Очите и се затвориха...

Отвори ги сред сивота. Наоколо се стелеше гъста мъгла. Нищо не се виждаше. Не беше тъмно, но светлината едва достигаше. Сякаш светът бе обвит от пепелив покров. Дори въздухът бе тежък, недостатъчен. Колкото и дълбоко да вдишваше, не можеше да изпълни напълно дробовете и. Не я изпълваше с живот. И миришеше на пепелище. На нещо отдавна изгоряло, изтляло, мъртво...

Очакваше, че ще изпита страх, но всъщност не почувства нищо. Сякаш и душата и бе обвита в мъгла, задушена, изтръпнала. Просто стоеше неподвижна. Не виждаше нищо, нямаше цел и желание. Застинала сред тишината.

Над главата и се дочу гръм. За пръв път вдигна очи към непознатото мрачно небе, за да види как огнена арка разцепва тъмнината с грохот и рев. Една падаща (летяща) звезда озари с горещината си мъглата. И тя бе толкова близо, и топла, и красива...

Тя тръгна след звездата. Забърза към нея. Следваше огнените искри на опашката и, топлината, светлата пътечка в студеното, чуждо небе. Вървеше бързо сред мъглата, макар да не виждаше къде стъпва, към какво се е устремила. В съзнанието и се беше отпечатала само прекрасната, гореща звезда и я притегляше неустоимо. Наоколо бе тихо, ужасно тихо. И студено. Влажната мъгла се кондензираше по задъханото и лице и го обсипваше с малки ледени капчици роса. Дъхът и излизаше, забързано, като сивкав дим. Но тя вече имаше цел и бе решена да я достигне.

Не знаеше колко дълго вървя. Часове, дни, безкрайно дълго... Нима дори падналите звезди трябваше да са така далечни? Скоро светлината от опашката угасна, а топлината се стопи в студената мъгла. Нямаше вече ориентир. Но тя бе запечатала в съзнанието си всичко. Щом затвореше очи виждаше отново огненият образ. И така вървеше, със затворени очи и съзнание отворено за нейната звезда. Като слепец към мечтаната светлина.

Не помнеше кога започна да чува гласовете. Първо тихи, после крещящи. Говореха и, че сънува, че това не е истина. Че звездата е само илюзия и трябва да се върне, че трябва да се събуди. Но всичко бе толкова истинско. И студът я пронизваше. И беше самотна. Не искаше да се връща там в пустотата. А и не помнеше пътят назад. Всичко в нея я теглеше напред, към нейната звезда. Нейната... А гласовете и напомняха, че звездите са далечни, че не могат да бъдат докоснати. А тя бе просто човек... Объркваше се. Вървеше и плачеше. Не знаеше защо плаче. Може би заради съдбата си на човек, може би просто заради ужасния студ. Може би, защото дори вътрешните и гласове не я разбираха и трябваше сама да извърви безкрайния път...

Най-накрая се приближаваше. Виждаше огромния, обгорял кратер, където се беше забила звездата. Всичко около нея беше черна пепел, материя не издържала на силата на свръхгорещия небесен огън. Тя се спусна внимателно към центъра. Стъпваше тихо, сякаш да не събуди това, което дремеше долу. Внимаваше да не го подплаши. Или може би да не разбуди себе си...

Звездата се бе превърнала в огромна скулптура от стъкло. Бляскава, твърда. Безброй остри шипове се издигаха от застиналото тяло. Хвърляше ярки отблясъци в приглушения мрак. Всички цветове, липсващи от света наоколо, се пречупваха и играеха по кристалната повърхност. Те я мамеха, хипнотизираха. Беше така красиво, неземно. Като божествена статуя, поставена да смае човечеството и да му покаже колко велика е вселената. И колко малък е самотния човек стоящ до нея. Очите и отново се изпълваха със сълзи, а гърдите и се свиваха пред небесната прелест.

Тихо приседна до звездата и се загледа в нея. Гледа я дълго, не смееше да проговори, едвам дишаше за да не смути величието на гледката. После тихичко започна да шепне. Разказваше и колко дълго бе мечтала да я срещне. За дългите нощи, когато заспиваше, гледайки в небето, протягайки пръсти към звездите. Разказваше за дългия самотен път насам. И се усмихваше, защото вече не бе така сама. Питаше звездата за небето, за другите звезди. Задаваше безброй въпроси. Искаше да знае как се раждат звездите, за какво мечтаят, какво е да си изтъкан от огън и светлина. Питаше я дали боли да паднеш сред хората, дали сега е самотна. И най-много искаше да попита дали звездата можеше да и бъде приятел, дали е нейната звезда. Но не попита за това. Защото вътрешно знаеше, че е невъзможно. Та нима такава красота би могла да има нещо общо с нея. Нали не беше хубава, не можеше да лети. Нямаше собствена светлина.

Дълго говореше на звездата. А тя не отвръщаше. Мълчеше, окъпана в дъгата от отблясъци. Така близка, но далечна и непокорима. Ставаше все по-студено. Започна да трепери. Но не искаше да си тръгва. Не искаше да изоставя надеждата. Спря да говори и вече само гледаше стъкленото чудо пред себе си. Разглеждаше внимателно всяка вдлъбнатинка, всяко малко шипче. Търсеше дефекти, недостатъци. Но всичко бе изваяно с такава уникална точност, всичко изглеждаше перфектно и точно каквото трябва да бъде. А тя се опитваше да запази във себе си образът за винаги. Да попие с очи красотата и да я съхрани в себе си, на топло, да я спаси от забравата.

Тогава, взирайки се видя нещо да блещука в сърцето на звездата. Сред безбройните остри игли по повърхността, някъде дълбоко вътре сякаш гореше въгленче. Беше малко, едва забележимо. Но бе там и хвърляше топли отблясъци. Червени, оранжеви. Звездата бе все още жива. И някъде там под студената обвивка имаше топлина. Имаше нещо нежно, истинско. Нещо, което можеше да я стопли.

Внезапно изправи премръзналото си тяло и се спусна към звездата. Сякаш в унес протегна ледени пръсти към единствената топлинка, която виждаше от толкова дълго. Прониза я болка. Шиповете от студената, твърда обвивка я убодоха. Не можа да докосне сърцето. Гласовете в главата и закрещяха. Повтаряха един през друг за невъзможността. Говореха и, че топлината е илюзия, че не можеш да докоснеш мъртва звезда, че само ще се нарани. Но звездата не бе мъртва. Нима само тя виждаше, нима огънчето светеше само за нея. Тя знаеше, че пред нея, обвито в хладно стъкло има нещо живо и истинско. Щеше да я сгрее, трябваше.

Обикаляше дълго около острите ръбове. Търсеше път, търсеше начин. Опитваше отново и отново, но бе възнаграждавана само с още болка и крясъци от гласовете. Но не можеше да се отказва. Не и сега, когато бе така близо. Мислеше, че е способна с малката си, човешка топлинка да разтопи обвивката. Да сгрее звездата и да я разгори. Докосваше внимателно, галеше стъклото. Оставяше малки кървави отпечатъци, които бързо се покриваха със скреж. Отново шепнеше, молеше звездата да и покаже пътя към сърцето си. Молеше през сълзи, да не я оставя да умре самотна в студа. Плачеше от болка, от отчаяние. Търсеше помощ в гласовете, но единственото, което те и казваха бе че трябва да се събуди, да спре да се самонаранява. Да прекрати кошмарът си, защото звездата няма да я допусне до себе си.

Отново приседна. Обви се с ръце за да се предпази от студа. Повярва на гласовете. Вече разбираше, че е в безкраен кошмар. Красив, но илюзорен. И така студен и самотен. И ако не се събудеше щеше да замръзне до недостижимата звезда. Да се превърне в нова студена статуя, но не красива, а гротескна и ненужна. Неразбрана. Непожелана.

Тя съблече дрехите си. Остана гола и трепереща в студената мъгла. Бе сама, но се чувстваше наблюдавана. Сякаш бе в центъра на огромна сцена и публиката я гледаше и и се присмиваше. Но бе сама и сама трябваше да сложи край на кошмара. Гласовете си бяха отишли. Усещаше само глухият присмех, тръпката преди грандиозния трагичен финал на тази жалка човешка комедия. А звездата не помръдваше, бе все така красива, студена, велика.

Пое дълбоко въздух, стисна юмруци и се затича. Затича се с всичките си останали сили в простичкото си човешко тяло. Затича се да надбяга сълзите си, смеха, гласовете. Затича се да избяга от собственият си крясък, от страха и болката. Затича се за да избяга от кошмара. Но се затича и към него. Към красотата, към горещото сърце, към мечтата си. Затича се за да не може надеждата в нея да я спре, да я върне. За да не може страхът да я скове. Страхът, че ще разруши небесната статуя. Страхът, че ще убие себе си. Затича се с последните сили на изранената си душа...

И се блъсна в звездата. Остра, нечовешка, безкрайна болка я прониза сякаш от дъното на съзнанието. Увисна нанизана на острите, изваяни от студ игли. Увисна прегърнала недостижимото. Нямаше въздух, нямаше сили дори да изкрещи от болка и самосъжаление. Увисна и сърцето и в миг се пръсна. Отвори устни за да поеме дъх, и вдиша само мрак. Задушаваше се, мъглата на болката я обгърна...

Събуди се трескава. Дишаше бързо, рязко, като риба изхвърлена на брега. Беше се изправила рязко в леглото, отхвърлила завивката. Държеше гърдите си. Бе мокра от пот, мокра от сълзи. Трепереше и отново се учеше да диша, да вижда в светлината на стаята си. Беше ден, звездите ги нямаше. Тя бе будна и жива.

Отърси се. Все още докосваше внимателно тялото си, но болката я нямаше. Беше било само сън. Само кошмар. Отново дишаше спокойно. Изтри сълзите, почти се усмихна. Стана и тръгна към банята. Беше жадна. Водата трябваше да отмие споменът за кошмара.

Пусна водата да тече и се загледа в огледалото. Вгледа се в образа си. Бе същата, но нещо не бе наред. Проблемът не бе разрошената коса. Не бяха и прекалено разширените очи или стиснатите устни. Заслуша се... Рязко спря водата. Хвана студения ръб на мивката, сякаш да се задържи. Бавно вдигна ръка и докосна гърдите си. Не усети нищо. Нищичко. Вътре бе тихо, мъртвешки тихо. Сърцето и не биеше. Беше спряло, замръзнало като изстинала звезда.

Тя бе мъртва.

Гласове

Кой си ти? Пак задаваш въпроси...
Търсиш смисъл, не чувстваш мига.
Пак засипваш ме с диви откоси,
но оставам аз тук и сега.

Ти крещиш ми и болка изпитвам...
Пречиш ми да танцувам с нощта.
Заглушаваш сърдечния ритъм,
нека тихо догаря свещта.

До кога? Спри за миг да ме мъчиш!
Престани да ме дърпаш назад.
Стига пита какво ще се случи,
и без тебе животът е ад.

Замлъкни за момент, дай ми време,
да не чувам безумния глас.
Че познавам те - моето бреме,
личното, незамлъкващо аз.

Малини

През полята на детството тичах,
с колене разранени и боса.
И се гонехме с летният вятър
сред въздишки и тихи въпроси.

Край гората растяха малини,
изкушения малки, червени.
Те ме мамеха с зов ароматен,
че са сочни и само за мене.

През листата протегнах ръце,
крадешком да откъсна една
и внезапно в уханната нежност,
болка впи се във мойта ръка.

Че по клонките имаше тръни,
зорко пазещи сладките тайни.
Но ръка не отдъпнах във страх,
длан протягах към цели омайни.

Остро хапеха хищните клони
и ме дърпаха все по навътре -
виждах само плодът изкушаващ
и не мислех за после, за утре.

И заплитах се в тези прегръдки,
устни хапех с очи насълзени.
Гръм отекна във тихата вечер,
топъл дъжд се изсипа над мене.

Но останах безумна и гладна
и берях си малини тъй сладки.
Със усмивка и сълзи горчиви -
знаех, детското лято е кратко.

Свърши бурята, тръгнах към къщи,
не усещах как сладко боли ме.
Малки ранички тихо облизвах -
кървав спомен със вкус на малини.

Вълнение

Душата ми бе езеро сребристо,
което тихо в утрото трепти,
с надежди - лилии тъй чисти
и рибки златни - приказни мечти.

Случайно до брега ми ти се спря,
усмихна се и вдиша моят ден.
И ей така - хлапашки, на игра
ти хвърли малко камъче по мен.

Спокойствието то разчупи
с вълнички бързи и крещящи.
Объркване във мен настъпи -
разбуди чувства дънни, спящи.

Повърхността ми разбунтува,
подгони мисли във водовъртежи.
Вълни с въпроси в мен бушуват,
води към теб прелях с копнежи...

Но опустял бе веч брегът ми -
безмълвен беше ме подминал,
задоволен в игри безплътни -
остана само камъкът застинал.

И лилиите бавно излиняха,
а рибките обърнаха кореми.
Самотните ми мисли изгоряха -
пустиня суха тлее вече в мене.

Project Venus - Венера във Везни

Колко бе тихо и спокойно. Не искаше да се буди, но сънят вече си беше отишъл... Часовникът на нощното шкафче показваше 13:07. Крайно време да се измъкне изпод завивките. А така не и се щеше. Уви се плътно във все още топлите чаршафи - най-фин египетски памук.

Желаеше пак да заспи с тази нежна мекота, така топло и спокойно - както когато беше дете. Когато нямаше задължения, всички проблеми на света на възрастните бяха далечни, само дочути откъслечни фрази... Когато майка и беше все още жива и млада. Четеше и приказки за лека нощ, а малкото момиче мечтаеше да бъде принцеса. Да живее в приказен замък и да се влюби в красив и смел принц. Принцът имаше сини очи, беше висок и силен - можеше да я носи в ръцете си също като чичо Бруно. Е, неговите очи бяха черни. И имаше голям белег на дясната буза, но в детските и очи, се доближаваше до красивия, доблестен принц. А белегът е сигурно от схватка с огромен дракон, който той е убил за да спаси кралството. Той рядко им гостуваше - не идваше често в Ню Йорк. А като дойдеше все се затваряха в библиотеката да си говорят с татко и. Децата не се допускаха да пречат на срещите на възрастните. Но когато си тръгваше, тя тичаше да го изпрати и той я вдигаше като перце и я подхвърляше, а рокличката и се вееше. Усмихваше се и се и казваше, че е неговата малка принцеса. Наричаше я Белла - принцеса Белла. Кристабела.

Колко сигурна се чувстваше тогава - нищо не можеше да и се случи в силната прегръдка на чичо Бруно. Сега също се чувстваше така. Топлината на изминалата нощ я караше да се усмихва тихичко в полумрака на спалнята и. Колко бе приятно да се излежава в тишината, само прашинките танцуваха в светлината на промъкнал се под тежките завеси лъч. Да можеше да спре този миг, да се превърне в малка прашинка и да се изгуби сред ласкавата слънчева светлина. Да не трябва да прави компромиси, да взима решения...

Миг и вече бе отминал. Обърна се на другата страна, далеч от светлината. В леглото до нея спеше един млад Аполон. Тя обичаше да го гледа как спи - така спокоен, тих... Като бог изваян от ръцете на гениален скулптор. Прегръщащ с ръце възглавницата - какво ли сънуваш, любими? Чаршафите се бяха смъкнали под гърба му и погледът и необезпокояван се спусна по мраморните мускули... Надолу към вдлъбнатинките под кръста му, които толкова обичаше да целува. Понякога с часове може да наблюдава тихото му дишане, издигането на гладките твърди гърди. Може да се сгуши в него и да заспи отново, слушайки ритъма на сърцето му... Колко много топлина отделяше тялото му, сякаш се излъчваше от него на сънени вълни. Студените и тънки пръсти сами пожелаха да докоснат гладката кожа, може би за да се стоплят или пък да задържат отминалата нощ...

- Хей, Крис! Време ли е вече за закуска? - детински зелени очи примигват срещу нея.
- Минава обед, поспаланко! Хайде ставай, днес имам доста работа... даже и за теб ще има.
Протягане - дълго, котешко, хищно и така мъжко. Като млад лъв, предвкусващ плячката на настъпващият ден.
- Бейби, защо не поостанем днес вкъщи, а? Почивен ден в леглото? Да продължим, от където свършихме снощи? - обхвана я с ръка нежно, но настоятелно. Придърпа я плътно до себе си и се извъртя върху нея. Наведе се и целуна - бавно, задъхано. Нямаше нужда да вижда палавия блясък в очите му, за да усети сутрешните му копнежи, твърди намерения - твърде близо... Дали пък да не поостанат? Ох, нямаше начин, денят вече течеше. Работен ден!
- Тони, не ти плащам за да ме търкаляш в леглото! Ставай и отивай под душа! Днес ще трябва да се разходиш до Джърси. Трябват ми спешно последните данъчни отчети от "Белс Ентерпрайз".
- Кисела си - пак ли ще се виждаш с Максим? Не поделихте ли вече всичко? Защо не ме оставиш да му обясня аз някои неща? - леко потрепване с гръдни мускули, здраво стисната челюст. Снимка от National Geographic "Млад хищник се перчи пред женска"...
- Не съм кисела! Но да... ще се виждам със старият Макс... това, обаче не е твоя работа! Аз ще се оправя с тези проблеми. Ако толкова държиш да се правиш на "смел рицар" - заминавай по-бързо за Джърси, там ще ми помогнеш повече.
- Добре де, Крис, не се цупи! Знаеш, че само се опитвам да помогна, винаги се напрягаш след тези срещи. Защо да не бъда там до теб, няма да се намесвам, просто ще присъствам. Знаеш, че понякога има нужда от демонстрация на сила? Винаги е така между мъжете. Защо винаги ти трябва да бъдеш твърдата и силната? Не можеш да вършиш всичко сама! Довери ми се да се погрижа за теб. Или е заради това с баща ти? Прежали го най-сетне и продължи с живота си!
- О, я млъквай, Тони! Не се и опитвай ме анализираш! Плащам на психоаналитика си, да ми държи ръката. Твоята работа е друга и вече закъсняваш!...И вземи се избръсни, изглеждаш като измачкан третокласен Казанова!...
- Преди ти харесваше да ти боцкам...
- Веднага! И ми донеси кафе на връщане...

Гримираше се бавно и умело пред огледалото - малко спирала за мигли, червило. Кожата и нямаше нужда от нищо освен лек овлажняваш крем - винаги е била бледа и кадифено гладка. Преди не харесваше чертите си - прекалено изсечени остри скули, тънки устни, остра малка брадичка. Съвсем не като моделите от списанията. И носът и беше прекалено дълъг - носът на баща и. Преди не искаше да прилича на него, искаше да е красива, женствена... Сега харесваше тази наследственост. Тя несъмнено бе негова дъщеря и носеше гордо фамилното име. Баща и и липсваше, имаше нужда от съветите му сега - той винаги знаеше как трябва да се постъпи, какво да каже... Само веднъж сгреши и това му коства живота. Малко разсейване и сега тя беше сама. Погледна в огледалото - имаше сълзи в тъмните и очи. Не трябваше да са там, дори и сама тя беше силна. Преглътна ги...

Прическата почти не отнемаше време - косата и беше гладка и послушна. Напоследък бе станала прекалено дълга, но Тони я харесваше такава. Казваше, че една жена трябва да има дълга коса. А тя не можеше да понася кичурите покрай лицето си. Тъмночервени - косите на майка и. Баща и винаги казваше, че рубините в косите им са най-ценното му богатство. А майка и се смееше и отговаряше, че тогава може да си позволи да и купи ново кожено палто... Така и липсваше този искрен смях, тези ласкави ръце, които тогава решеха косите и. Отдавна изгуби тяхната топлота. Сега сама галеше червената коса, а тя се спускаше по гърба и заедно с вълни от спомени. Но тези спомени не я стопляха, гърбът и потръпна...

Подът в дневната беше леден под още босите и крака - големи квадрати черен и бял мрамор. Шахмат. Баща и я научи да играе. Казваше, че това е играта на силните. А тя си представяше, че е дамата и всички фигури безстрашно я охраняват. Не, не дамата е важна, Белла - важен е царят! Дамата е много силна фигура, но царят е владетелят на дъската. Ако го загубиш - губиш играта! Нищо, тя все пак искаше да запази дамата...

Настани се удобно в огромното кожено кресло. То беше направено за големи мъже, за баща и - тя просто се губеше в него. Може би затова премяташе крак през облегалката - като хлапе. Запали цигара и всмукна дълбоко. Обожаваше първата цигара за деня - отровна, вредна, ала адски нужна. Пушеше прекалено силни цигари. Веднъж Тони ги опита и го удариха в главата. Колко се смя тогава на пребледнялото му лице. Тези цигари бяха само за истинските никотинови наркомани - тежки, ароматни. Чичо Бруно пушеше същите и редовно и изпращаше. Цигари само за силни, твърди мъже...

- Ето ти кафето! Как можеш да я пиеш тая гадост?
- Не е гадост! Истинското кафе трябва да е такова - черно, силно и горчиво! Боже, говориш като ученичка! Ти си този, който пие бълвочи, миришещи на бонбони, че и с такъв вкус...
- Аз пък си обичам капучиното сладко - не страдам от комплекси на тема мъжественост! А и доста ученички ме харесват... - поредния предизвикателно мачовски поглед. Колко его може да се побере само в едно мъжко тяло, пък дори и толкова атлетично?
-Ученички, а, Тони? А казваш ли им, кой ти купува марковите дрешки?
-Хей, Крис, стига де! Знаеш, че само те дразня - ти си единствената жена за мен! - опаланка, младият хищник май настъпи нечия опашка и сега ще се наложи да подвие своята. Тя мразеше, когато един мъж почне да се умилква...

- Пак ли си облякла един от "мъжките" си костюми? Защо не носиш прекрасните си рокли, Крис? С тях си като принцеса, като богиня...

Тя се загледа в дрехите си - риза, сако. Все още беше с обута само в дантелените си боксерки - не искаше да измачка панталоните си докато "закусва". Дрехи шити специално за нея. При шивача, който шие за семейството и още от преди тя да се роди. Нищо прекалено крещящо - меки пастелни тонове - бежово, кремаво, прасковено - подчертаваха прекрасно червените и коси. Прилягаха толкова леко, прикриваха женските и форми - това са дрехи за бизнес. Малките и гърди почти не личаха под ризата, а тя и без това ненавиждаше сутиените. Сутиените само напомняха за времето, когато мечтаеше да и пораснат гърдите като на приятелката и Санди. Санди - руса и синеока кукла Барби. И всички момчета си падаха по нея, защото имаше цици. Майка и каза, че просто и трябва още малко време, че трябва да почака. Тя беше все още крехка, неразцъфнала пъпка, но скоро щеше да се превърне в прекрасен ароматен цвят.

Така и не дочака. Гърдите и останаха като попарен от слана неразцъфнал цвят - вечно красив и свеж, но незавършен. Такава застина и тя - на погребението на баща си. Беше пролет, през нощта беше паднала слана. Помнеше прекрасните дървета на гробището, отрупани с бледорозови цветове - замръзнали завинаги, мъртви. След това забрави за Санди и за циците - не я интересуваше вече пуберският интерес на момчетата.

След опелото чичо Бруно дойде при нея и тя за първи път видя сълзи в очите му. Видя бръчките на челото. Преди виждаше само тези покрай устните му, когато се усмихваше. Тогава той не се смееше, а белегът на лицето му изглеждаше като мълния, посред спокойно пролетно небе. Той хвана ръцете и и само каза "Съжалявам, Белла! Не бях там, не можах да го прикрия... Съжалявам, принцесо! Бъди силна!". Но тя бе на 17...

Нищо и нямаше на дрехите. Бяха стилни и елегантни. Бизнес облекло, тя отиваше на работа, не на срещи. Панталонът с тънко райе издължаваше и без това стройните и крака. А специално скроеното сако, скриваше чудесно оръжието под него. Нищо екстравагантно - само бизнес!

- Хайде стига, Тони! Знаеш добре, че така се обличам за работа! Не почвай да се правиш и на стилист!
- Добре, добре, бейби! Извинявай! Знаеш, че и така си секси. Просто... липсва ми малко от онази Крис, с която танцувахме цяла нощ на онази сватба на братовчедка ти. Беше в дълга тъмносиня рокля, обсипана с кристали... Помниш ли? Хайде да излезем довечера! Ще те заведа в новия клуб, страшно е шикозен. Ще можеш да подразниш бамбините с новата си Versace? Какво ще кажеш, бейби? Казват, че и Парис ще бъде там...
- Довечера? Искаш да ме изведеш довечера? Както едно време и да идем в клуба?
- Да, защо? Какво има, Крис?
- Нищо... Нищо Тони, няма нищо, замислила се бях... Ами чудесно! Довечера нямам ангажименти. Защо пък да не видим дали мога да ядосам Парис с новите си парцалки...
- Страхотно, бейби! Ще те взема към 8... мислиш ли, че ще съм свършил дотогава? С онова в Джърси?
- Да, Тони, не се тревожи. Фред ще дойде с теб и ще свършите бързо.
- Фред, Дебелия Фред? Че за какъв ми е Дебелия Фред, мога и сам да взема документите! Не ми трябва бавачка...
- Тони, скъпи, вече говорих с Фред. Той ще кара, и без това винаги си казвал, че мразиш да шофираш до там. А и така ще изглежда по-представително. Фред познава хората, от които искам документите. И те го познават... Така ще свършите по-бързо. Ти сам говореше, за показност и сила...
- Но Крис, скъпа... Дебелият Фред е горила, не е ли малко пресилено за едни документи от наша собствена фирма?
- Не го мисли, скъпи! Може би просто съм леко поизнервена напоследък, след всички полицейски акции. А и китайците... Иди с Фред, за да съм спокойна, че всичко с теб ще бъде наред. Заради мен, Тони?
-Добре, Крис! Ти си шефът все пак. Мило е, че се безпокоиш за мен. Не се притеснявай, оправям се в бизнеса. Някой ден се надявам да те убедя, че ставам за съдружник. Не ги мисли китайците - знаеш, че аз водя преговорите там. Всичко ще е наред!
-Хайде тръгвай, любими! Закъсняваш!
- До довечера, бейби! Дай целувка...

До довечера...Тони, Антонио. Мъжът, в когото тя се влюби. Преди 5 години, на сватбата на братовчедката Мария. Мъжът, който я накара да се почувства жена и я направи такава, още същата вечер... Бяха щастливи заедно. Доверяваше му се напълно. Делеше леглото и парите си с него. И властта. Семейната власт. Бизнеса на Фамилията. А тя ръководеше този бизнес след смъртта на баща си. Една от петте италиански фамилии в Ню Йорк.

Вестниците умираха да пишат за крехката бледна девойка, притисната между страховитите мафиоти. Такава трагична съдба. Загубва рано баща си, убит при престрелка - разчистване на сметки. Майка и почива година след това - разрив на сърцето. Девойката наследява богатсво и власт, но несъмнено е пионка в мръсните ръце на гангстерите. Годеникът и е най-вероятният бъдещ бос на фамилията, особено имайки предвид сицилианските му корени и съмнително минало в Европа. Прах и суета!

Миналата седмица се срещна с чичо Бруно. Той всякаш бе издялан от скалите, на които е бил прикован Прометей. Дори остарял оставаше твърд и непоклатим. И белегът от нож на бузата си бе все там. Така и не и разказа как точно го е получил. Беше чувала слухове, че преди много години, още в Италия някакви конкуренти са го хванали. Решили да го направят показна жертва, за назидание на останалите... Разказваха, че избил всички, дори всичките мъже роднини на участниците. Останал е само белегът...

- Белла, как си принцесо? Разхубавила си се, явно любовта с младият Антонио ти се отразява добре... Да чакам ли покана за сватба?
- Чичо Бруно! Галантен както винаги! Не бързай за сватбата още - засега бизнеса е на първо място за мен. А и нали за това сме тук днес - имаше новини за мен?
- Белла, Белла! Като баща ти си - първо бизнеса! Ами добре - да говорим по работа! Срещнах се с Максим, обсъдихме разширяването на териториите в Чикаго. Съгласи се с предложенията ти за съвместна работа, но поиска да се срещне с теб за да си стиснете ръцете. Старият мошеник, ако не го познавах щях да помисля, че ти е хвърлил око. Но го знам, че харесва по-млади от теб. И не жени... Просто действа в старите традиции - иска да види очите ти преди да се съгласи да си партнирате. Естествено, аз ще те придружа - не бих те оставил сама на такива срещи.
- Бруно, не е необходимо винаги да бдиш над мен. Имам достатъчно охрана по всяко време на денонощието...
- Не, принцесо! Знаеш, че ще дойда! Загубих баща ти, не бих преживял да загубя и теб!
- Ти ще преживееш всичко, чичо Бруно! Добре, добре... Предавам се! А научи ли нещо за проблема с полицията? Нали уж си плащаме редовно, защо изведнъж решиха да създават проблеми?
- Научих... Няма да ти хареса, Белла! Има някой от нашите, който снася информация на един детектив - нов и много гладен. Ченгето - вече е минало, погрижих се за това, вече го разследват неговите си... Обаче нашият човек...
- Някой от нас? Как? Защо?
- Да, принцесо, някой вътрешен - някой близък. Доколкото знам, играе за китайците. Снася им информация, прецаква ни с полицията, за да им освободи територии...
- Китайците? Тони се занимава с тях. Мислех, че всичко върви наред там, клекнали са и са се отказали да ни пречат...
- Ами... Там е проблема, скъпа... Антонио...
- Какво Антонио? Хайде, не съм вече дете - казвай!
- Белла, точно той е предателят.
- Тони? Моят Тони? Как? Не би посмял! Не би могъл... Защо? Има всичко... Онзи ден говорихме дори за брак, деца... Не, не може да е той. Информаторът ти греши!
- Белла, успокой се! Явно е искал той да управлява, полакомил се е. Не знам точно защо. Но няма грешка - виж тези снимки...

Известен бар. Китайския квартал. Известни китайски "бизнесмени". Антонио. Руса, силиконова крава в скута му. Усмивки. Пачка долари. Още усмивки. Кокаин. Чернокоса китайка. По прашки. Тони. В устата и. Усмивки.

Стана и лошо. Трябваше да повърне, искаше да избяга...

Не избяга!

- Добре ли си сега, принцесо? Естествено, винаги има вероятност да не е това, което си мислим, но...
- Какво "но"? Няма място за "но" в този бизнес, Бруно! Ти си ме учил на това! И няма милост за хората предали Фамилията!
- Няма! Съжалявам, Белла! Знам, че го обичаш...
- Обичах! Той е минало! Как ще оправим проблемите с китайците?
- Мисля, че отново ще трябва да им покажем, кой е силният отбор. Малко показно.
- Съгласна! Ще го организираш ли?
- Разбира се. Искаш ли да организирам и... какво искаш да направя с Антонио?
- Не се грижи за това! Това е мой проблем! Аз ще се справя с него.
- Сигурна ли...
- Да! Повече от сигурна! Него вече го няма! Само той още не го знае...

Тони вече го няма. Излезе преди час. Вече наистина го няма. Дебелият Фред се е погрижил. Той е добър в разчистването на проблеми. И винаги е бил верен на баща и. И на нея. Тони е потънал е, а безжизнените му зелени очи няма да лъжат никога вече. Тони - нейният принц. Но защо освен ръката на принцесата поиска и цялото кралство? Не, рицарската броня не може да отрази пистолетен изстрел от упор. Дали е бил смел? Доблестен? Мъж до последно? Пълзял е! Както винаги, молел е, лъгал е... Тони е мъртъв! Принцът? Него никога не го е имало...

Време е да излиза - има час при фризьорът. Най-сетне ще подстриже косата си, както и харесва. Вече няма кой да и забранява. Няма кой да я нарича "бейби" или "Крис". Тя мрази името "Крис". Тя е Белла, принцеса Белла! Кристабела...

Частушки - 5

Trailing spaces - what are we coding for?
Abandoned places - I guess we know the score..
On and on!
Does anybody know what we are fixing for?

Another feature - another mindless crime.
Behind the deadline, wasting our time.
Hold the line!
Does anybody want to fix it anymore?
The Show must go on!
The Show must go on!
Inside the build is breaking,
My memory may be leaking,
But my smile, still, stays on!

Whatever happens, let's make the random tests.
Another stopper - another estimates.
On and on!
Does anybody know what we are fixing for?
I guess I'm learning
I must be senior now..
I'll soon be turning to get the bonus now.
Outside the dawn is breaking,
But inside in the dark I'm fixing this release!

The Show must go on!
The Show must go on! Yeah!
Ooh! Inside my build is breaking!
The memory may be leaking!
But my smile, still, stays on!
Yeah! oh oh oh

My Studio - painted like the wings of butterflies,
Manager's tales of yesterday, will grow but never die,
I can code, my friends!

The Show must go on! Yeah!
The Show must go on!
I'll face it with a grin!
I'm never giving in!
On with the show!

I'll top the bill!
I'll overkill!
I have to find the will to carry on!
On with the,
On with the show!

The Show must go on.

***

Another one breaks the build
Another one breaks the build
And another one shipped and another one gone
Another one breaks the build
Hey I'm gonna fix you too
Another one breaks the build

***

Mama, just broke the build
Put a fix without review
Submitted, now the screen is blue
Mama, workday had just begun
But now I've regressed and all the tests fail
Mama, ooo
Didn't mean to make you cry
If I'm not back out and fixed again tomorrow
Carry on, carry on, as if nothing really matters

***

There's no time for us
There's no place for us
What is this thing that fix our bugs yet slips away
from us

Who wants to fix forever
Who wants to fix forever....?

There's no specs for us
It's all triaged for us
This product has only a sweet feature set aside for us

Who wants to fix forever
Who wants to fix forever?

Who dares to code forever?
When features die

But touch my builds with your lips
Touch my logs with your fingertips
And we can code forever
And we can debug forever
Forever is our milestone
Who wants to fix forever
Who wants to fix forever?
Forever is our milestone

Who estimates forever anyway?

Чудовището в мрака

Кой чука тихо по стъклото?
Недей поглежда там, защото
чудовище се крие в мрака -
да му отвориш само чака.

То има човка закривена,
хищно към тебе устремена.
Очи големи като плочи,
със гърло яростно клокочи.

Грамадни лапи с нокти остри -
търси по теб да ги подостри.
С криле огромни черни блъска
в прозорците и бясно съска.

То гладно е и чака плячка,
недей го мисли за играчка.
С дечица малки то се храни,
ако се хванат във капана.

Недей го слуша, бързо спи!
Заспиш ли, то ще се стопи.
Веднъж затвориш ли очички,
чудовищата бягат всички.

Послушай ме, детенце мило -
ах, до уши си се завило.
Недей поглежда вън във мрака,
че там чудовището чака.

Тема шессссссс - Студ

Дубрютру!

Дойде време за поредната тема... Този път тя беше специално провокирана: попитахме, какво искате да ви напишем. Имаше само един престрашил се и новата ни тема е СТУД. Той си мислеше, че много ще ни затрудни. Не беше толкова трудно, като че ли...

През "времето за мислене" имах предостатъчно впечатления и поводи за вдъхновение. Най-малкото - зима е и е студено. Студът се асоциира и с доста други нещица - тъга, липса на чувства, смърт... И естествено, където е студено, там се намира и желание за топлина и любов. Звучи лесно. А какво беше за мен студено и топло тези дни?

Топли срещи с обичани хора... студен лед (за водката - Sobieski)... разгорещени разговори за едни студени хлъзгави мениджъри... изстудена бира (от колко Stella може да му стане лошо на човек?)... горещи балкански ритми (изтанцувани от още по-горещи девойки)... група музикални динозаври, измъкнали се от леда с нов албум (пари - не се бара)... студени числа на Фибоначи и размисли за живота и вселената (42 и си стискаме ръцете)... парчета лед в човешки взаимоотношения - разтопени... отдавна охладнели чувства и разпадащи се връзки... горещи нови любови... студени спомени за миналото... температура 39.5... оцет и лед, за да се свали температурата... студен апартамент... топло одеалце и още по топла ръка, която държи моята... и филми - за един пингвин...

Топло и студено - зависи от възприятията. Една приятелка вече прави помен за приятелства, които според нея са умрели. Не мисля, че са мъртви. С времето всичко се променя. Не знам защо много хора, когато виждат промените в нещо, което ценят, като връзки с хора например, започват да мислят, че връзката умира. Аз не мисля така. Мисля, че някои връзки по-скоро еволюират. А еволюцията е нещо хубаво - отсява фирата и остава само истински издръжливото. Процесът е малко грозноват и боли, но не бива да се борим с тези промени. Не трябва да палим свещи за миналото и да оставим настоящето на студа, да трепери. Предпочитам да направя аутодафе от спомените, да се топля на кладата и да танцувам около нея ръка в ръка с човека, когото обичам. Сега, в настоящето! Не искам да бъда динозавър, замръзнал в миналото. Не искам да бъда Скрат и цял живот да събирам полудяла спомени за зимата.

И така, ето какво изписахме по темата до тук:

Моето:

• Cold

На Итенцето:

• Шеста тема - Студ

• Студ

Яна засега има само това съскащото:

• Студ

Надявам се, поръчителят да е доволен! :)
Ясно е - сега ни трябва нова тема. Чакаме предложенията ви в коментари!

P.S. Бу! А ти знаеш ли?

Cold

Someone already threw the dice
and every dream turned into ice.
Now I am shivering all alone
gazing toward my fate unknown.

Refrain:
There's an aching hole
in my godless soul.
Could you stop this endless race?
Would you fill this empty space?

Now my body's getting colder
as this game is growing older.
And I am reaching to the stars
to kiss and heal my childhood scars.

Refrain...

Loosing all my strength of faith,
the world is turning to be late.
My breath is freezing into snow -
there's one last truth I seek to know.

Refrain...

Could you stop the thoughts to chase?
Would you find a warmer place?
Could you heal with an embrace?
Would you fill this empty space?

Project Venus - Венера в Скорпион

Господарю... Господарю! Погледни ме! Виж танца на своята робиня! Танцувам за теб, Повелителю.

Виж страстта ми. Награди ме с внимание. Всяка нощ танцувам за теб и моля да спечеля благоволението ти. Всяка моя извивка копнее за любовта ти, жадува да ме докоснеш както пустинното цвете жадува капчицата живителен дъжд. Не се отвръщай от мен, Господарю! Не ме отпращай самотна в мрака. Колко безсънни нощи бленувам твоето име...

Виж тялото ми, Господарю! Нима ще откажеш на тази гладка кадифена любов? Виж как огънят от факлите се отразява по голите бедра. Нима не искаш тези две тъмни змии да се плъзнат по теб, да обгърнат кръста ти, да се притиснат плътно, готови да изстискат до капка мъжката ти сила. Нима няма да погалиш тези две нежни гърди, твърди като нарове и по-сладки от смокини? Нима ще им откажеш ласките си... Нима няма да усетиш, в прегръдките си, как бие сърцето ми. Бие за теб! Вземи ме в обятията си и задъханият му пулс ще ни приближава до екстаза, докато душите ни не се слеят както телата ни. Вземи ме, Господарю...

Виж ме, Господарю! Виж тежката студена змия около снагата ми... Виж как се увива около мен, заедно с мен, в мен... Виж нейната хладна белота върху горещата ми сянка. И аз съм като змията. Пълзя в краката ти, извивам смъртоносното си мускулесто тяло с едничката мисъл да ти донеса наслада... Виж нежните ми бледи длани, Повелителю, виж дългите ми пръсти... Как ласкаво галят тази студена твар, как я притискат по плътно около мен. Сякаш искат да стоплят премръзналото ми сърце с този пъстър жив шал... Как ръцете ми танцуват по хладните люспи... Тези ръце жадуват да обхванат твоята белота, да я галят и милват по цялата и дължина, както галят този огромен звяр... Не ги отхвърляй, Господарю, нека те дарят с облекчение!

Погали косите ми! Черни като гарван на отдавна забравен гроб, черни като самотната нощ на вдовиците, черни като изгорялата ми по теб душа. Докосни тази ласкава безкрайна тъга. Нека те покрия с тях, както самотата покрива нощите ми. Позволи ми, да те галя с тази черна копринена сласт... Виж танца ми... ту бавен, ту бърз... каквато би била страстта ни заедно... Виж как се вия като кобра под флейтата на укротителя си. Бъди моята флейта, Повелителю - укроти желанието ми! Виж как капчиците пот блестят като елмази по горещата ми кожа. Нима не искаш да изпиеш тази благодатна умора от меките извивки на шията ми? Не ме отхвърляй, Господарю!

По добре змията около врата ми да скърши моята съдба, отколкото да бъда още една безлунна нощ сама... Погледни ме в очите! Тези живи въглени на изгарящата ме страст... Тези тъмни бездънни кладенци, пълни с копнеж. Отпий от тях, отпий от любовта ми към теб! Тя е по-сладка от шербет и по-гореща от кафе. Отпий от мен и никога повече няма да бъдеш жаден! Чуй воплите ми! Усети нуждата ми тази нощ! Не ме отхвърляй, защото любовта ми е истинска! Ако сърцето ми не е чисто, нека тази змия вземе в жертва дъхът ми! Твоя съм! Господарю!!! ...

... Ти ме чу, Господарю, ти приласка робинята си, о, Повелителю...

... о, господарю Шахриарх, о, да ... вземете своята робиня. Нека ви обгърна с тяло и страст. Така, точно така... усещам доволството в погледа ви и леността в тялото ви... спете, господарю... Не се борете с умората, нека любовната омая ви отнесе... Не се мъчете, господарю, спете... не може да преборите смъртта...

... Почти утро е! Трябва да побързаме да се измъкнем от двореца. Младият Омар е организирал добре бягството ни. Няма да усетят смъртта на халифа до късно сутринта, а дотогава ще сме далеч в пустинята. Бързаме, младият ми спътник държи ръката ми и ме тегли през лабиринта от коридори... Диша учестено от страх и възбуда. Колко лесно е да спечелиш един мъж с малко женски трикове. Той е готов на всичко, за да бъде с най-красивата наложница. Дори да подкупи стражата на портите, дори да избяга от служба, дори да убие... Трябва да се махна надалеч от това проклето място!

Откакто ме плениха край селото ми, кроя планове за бягство. Избиха всички, разрушиха олтара, откраднаха всички ценности. Изгориха всичко... Мен ме взеха и продадоха в двореца. Шахриарх ме хареса и оттогава всяка нощ прекарвах в покоите му, в недостойните му, нечисти, изцапани с кръвта на сестрите ми ръце. Всяка нощ се молех на моя Господар да чуе зова ми, да помогне на вярната си робиня и да отмъсти на неверниците. Но в тези далечни земи, зад тези високи стени молбите ми оставаха без отговор. Бях сама, отхвърлена, обезчестена и омерзена... Но не и обезверена! Не спирах да моля за прошка за греховете си, за душите на другите, които загинаха, но не опазиха светилището, за прошка и за отмъщение. И за Неговата любов, за божествената му милувка...

До онази благословена нощ! Той отново обърна своя взор към мен и почуствах силата му! И знаех съдбата си! Бързо омаях младия гард. Лесно намерих отровата, която сипах в чашата на тази свиня халифа... Само веднъж да избягаме. Да усетя отново свободата в горещите ласки на пустинния вятър. Лесно ще се освободя и от Омар - страстта не върви ръка в ръка с предпазливостта. Той е привлекателен младеж, но детинската му наивност не ми е необходима. Аз нося божествената любов към своя Господар. Да, Омар беше полезен, но няма място за него по пътя ми...

Пътя ми... съдбата ми, живот и смърт! Любов! Аз съм последната жрица на Бога Змия. Идвам Господарю!

Частушки - 4

So close, no matter how hard
this release comes from our hearts
forever trust the team we are
and nothing else matters.

Never opened myself this way
The product's ours, we code it our way
All the reviews I don't just say
and nothing else matters

Team I seek and I find in you
Every bug for us something new
Open mind for a different view
and nothing else matters

never cared what Indians say
never cared what bosses play
never cared for bugs they do
never cared for builds they blow
and I know

So true, no matter how hard
Couldn't fix much more from the heart
Forever trusting who we are
No, nothing else matters.

***

Now I'm having a "ship it"
I pray for my fix to submit
If build fails before I wake
I pray someone back out to make

***

Coding,
In our way
Testing,
You will be
Reporting,
One thousand bugs
Fixing,
Submit and Regress
Ahahahaha!

P.S. Специален поздрав за Кошутков!

Частушки - 3

Да бейме малко потествали, да им строшиме kernela...
Със какъвто си се build-нал, със такъв си debug-вал...
Със какъвто си се build-нал, със такъв си regress-нал...

***

Води ме в някоя Bugzilla web-ска
и triage-вай, fix-вай за мене
и review-вай зарад мене.
Всичко живо да ни ship-ва,
и след нас в perforce-а бясно да commit-ва
Бесен tinderbox в червено,
report-ни ми даже нещо откачено,
нещо third side, нетипично
все едно какво, но нека е различно.
О-о-о, дали ще пуснем тoз release?

***

Я вземи си build-а и log-a и estimate-а и кажи на шефката, че съм го fix-нал!

***

Къв си ти, бе?
Нямаш никакви regress-и,
ти просто нямаш duplicate,
и къв е тоя начин да ги estimate-ваш,
че чак на теб ме хваща яд?

***

Тоз release е тъй бъглив,
мрачен и студен,
а аз за тебе fix-вам нощ и ден.
Питам се къде сгреших,
може би в това -
regress-нах, ала ти не го разбра.

Припев:
Никой не може да fix-ва release-а ти
както аз, запомни.
Никой не може да ship-ва review-то ти
както аз, ти разбери.
Никой не може да fix-ва release-а ти
както аз, запомни.
Никой не може да ship-ва review-то ти
както аз, ти разбери.

Лутам се сред keyword-и,
питам Google-а -
къде се meet-ваш, със кого сега?
С milestone-и и куп лъжи
ме triage-ваш ти.
Не fix-нах ли достатъчно, кажи?

Припев. /2

***

Колко пъти с теб си close-ваме,
колко пъти с теб reopen-ваме...
Пак си казваме fixed -
вече с теб никога,
ти не си в milestone-а.
Но reproduce-ваме по-жадни от всякога
за да fix-нем света.

Припев:
Bugzilla и сълзи е release-ът ни,
пияна от debug - ще fix-вам цял живот.
Даже duplicate, report-вай ми с любов!
Bugzilla и сълзи - ще fix-вам цял живот.

Колко пъти с теб се triage-ваме,
колко пъти с теб estimate-ваме...
Пак си казваме fixed -
вече с теб никога,
а regress-ваме май.
Аз към теб, ти към мен всеки ден report-ваме
и това няма край.

Припев... /3

***

Дай ми review, ship it и закрила,
за да бачкам аз по твоя feature.
Нека до полуда да debug-нем,
даже от bugfix да се погубим!

Припев:
Че шефовете всичко искат,
fix-ваш ли ще се натискат.
На екипа обещават,
a на promotion се надяват.
Казвам ви - за обич са lead-овете
но един от тях си намерете.
Да не бъде, да не бъде сам -
сам в виртуален океан.

***

Щом се fix-ва и се пие,
то е ясно, че сме ние!
Eй такъв release обичам -
bugfix всеки ден.
Щом се build-ва и се пие,
то е ясно - пак сме ние!
Щом един product fix-ваме -
няма спиране.

Частушки - 2

Developer-чето бяло,
цял ден си проспало,
в meeting-и за всички
с шефката добричка.

Вече се стъмнило
deadline наближило.
Mомченцето разбрало
че е закъсняло.

Седнало да fix-ва
както му се иска,
но във бързината
regress-нало нещата.

Седнало да плаче
малкото юначе.
Даже не му стиска
review да си поиска.

Ето в тъмнината
с кафенце във ръката,
колежка от екипа
нея ще попита.

Колегата разбрала,
бързо му ship-нала.
Процедура жалка
отишла на майка...

***

Manager-ки кухи като лейки /2
В офиса вървели, песничка си пели /2
Тралалалали, estimate-вай ти /2
от release-а, ах, нас не ни е страх /2

***

Моля кажете, не на шега,
кой ще го fix-ва днеска bug-а?
Тва е showstopper - казвайте кой -
аз или ние, ти или той?

Вярно познахте - туй е фира -
аз си измислих сам feature-а :
spec-ове няма, build-да червен -
весел да бъде вашия ден.

***

Аз съм Гочо senior-ът, виден bullshit-мен,
из целия фирмен офис няма друг кат мен.
Fix-нал съм ги вече всички
bug-ове (с тез две ръчички),
блазе tech lead-о като мен!

***

Само ти, IDE, си ми приятел,
само ти не ми изневери.
И макар да си бавно и leak-ваш,
като мен, IDE, бъди!

Припев:
Недей да crash-ваш, недей да дъмпиш,
недей да пълниш с логове диска ми,
не се измъчвай, недей exit-вай,
заради една фира!

Щом животът е release и аз ще fix-вам,
който debug-ва, той ще спечели
и дано на света се намери
един tech lead да ме залюби!

Припев...

***

Сладкопойна тъпа слива
насред meeting се издига
и с усмивка на уста
bullshit пее на team-а

***

Когато build-ваш, запалвай си цигара
и знай: димът ще скрие твойте error-и

***

Ако умра ил напусна
не мой да ме жалите.
На ви source-a със comment-и
скършете ги feature-и.

Припев:
Е-е-е-е,
верни колеги,
build-a чупете,
мене спомняйте.

Ако умра ил напусна
HR не ми викайте.
Fix-нете ги bug-овете,
product-а release-вайте.

Припев...

Ако умра ил напусна
ке останат log-ове
що е лудо debug-вало
на младите години.

Припев...

Частушки

Heap-ът се надува, надува, надуууууууува...
Alloc-вайте момчета, да стане на парчета...
PSOD!

***

Когато бях HR-че
и овци наемах,
бях много благодарна,
чак задници лизах!

***

Тихо се чупи сървърът в мрак,
kernel-ът дъмпи логове пак.
Пешо тревожно тръска глава
"Как е възможно? Що е това?!"

Пешо е още MTS-че,
може ли Пешо да разбере.
Колко си глупав Пешо сега,
а да дебъгваш не е шега!

***

Хей ги нишки, хей ги две -
те се sync-ват най-добре.
Едната lock-ва другата,
а пък двете - kernel-а.

Да се хванем за ръце,
с малкото debuger-че.
Watch-ваме и дъмпиме
гигабайти логове.

GDB ли, DDD?
всички сме за ДГД.
Run-ваме и PSOD-ваме -
ей така дебъгваме.

Тема пета - Ева

Откъде почнахме, докъде се дотъркаляхме... Цели пет теми... и това за месец :) Стараем се!

Новата тема е Ева.

Яна като ми я прати в sms и ми идеше да си разбия и без тва раздрънкания телефон. Ква е тая тема - от раз ми стана библейски противна. Изобщо тая религия ми е така...

И кво трябваше да изпиша - некви нудисти в някъв курорт "Рай". Получили доживотна почивка свише - от телевизионната игра "Кой иска да стане Господ". Или пък е било реалити шоу - "Big Brother вижда всичко". Не знам, ама никак не ми се пишеше за тея неща. В главата ми веднага изскочиха змии (и гущери) и ми се искаше да ги избълвам към Яна и твърдо да откажа.

Не се виждах да описвам сочни и забранени ябълки. Защо не други плодове? Банани? Не - много са фалически! А и бананите навяват асоциации с маймуни, а маймуните пък водят към Дарвин, а в библията за еволюция не се споменава. Лимони - е, представяте ли си физиономията на Ева сладко рупаща лимон, че се и опитва да го рекламира на Адам, без захар и изкуствени оцветители. Или пък Ева, гола голеничка се бори с тиква, в кал (същата кал дет изваяли Адам)... уф, тиквата беше в друга приказка. Можеше да са череши. Аз обичам череши - сочни, големи, тъмни.. Но фразата "Ева се качила на черешата"... Пак не върви. Друг любим плод ми е прасковата - колко по-еротично би било първата жена да изкушава първия мъж със сочна праскова, да отхапва, а нектарът да се стича по устните и върху голите гърди... Приказно! Но май и прасковата се асоциира с полови органи и не е много политически коректна.

А можеше зеленчуци - домати, краставици... Прибира се Адам след тежък ден в офиса, Господ пак казал, че няма да има повишения на заплатата заради кризата - първата финансова криза. А нашата героиня го чака с шопска салатка (не може в рая да няма шопска салата) и изстудена мастичка (мастиката е истинската амброзия). Красота и изящество! И отнейде се дочува подходящ ритъм "Роооооообиня съм твояяяяяяяяя...". Да, ама тва било рай и не можело там, в това така елитарно и културно място да пускат сръбска музика. :(

И така - ябълки. Цяло дърво! И змия... Е какъв е тоя нов вредител по овошките не знам. Ама според библията - имало едно време. И Евичка кат типичната домакиня - реклама имало - зела! А после - "Говори бай Господ! Алоооооооооу! Съквартирантитье! Миндили с миндили! Мисията на живота вий провальена! Дам да мафкати от къщата, че ко сляза..." И после - айде на земята! А там - криза, бачкане, болезнена менструация, студ, пек, некви сополиви отрочета дет само пищят и се бият, няма кабелна телевизия... Мизерия! Не мизерия, ми направо истерия!

Е как да ги опиша тея сичките неща?

И тъкмо отварях ICQ-то да и пиша на Яна да мисли друга, по-възвишена тема и - динг-донг! Сетих се! Ми то, нали можело да пишем квото си решим, стига да има "Ева" вътре. А аз си имах една Ева в живота. Едничка - ама каква! Руса, кръшна, разкошни гърди, стегнато, но и много чувствено тяло. От Варна! А колко забавна и щура... Е, верно - стриптизьорка. Но в моя свят, тази професия определено не е недостатък.

И реших - ще пиша за моята Ева. Толкова щастливи нощи ми е подарила, аз мога поне да и напиша нещичко. И освен за нея се сетих веднага и за Алекс. И тя е красива. И страстна. Има перфектни гърди, невероятно мека кожа, татуировка... и най-лъстивия поглед на света. Хем те гледа едно такова, от високо (те пилоните са си високо), хем те предизвиква, флиртува с такъв хъс все едно е наистина. Ева е първата жена, "първата жена" в моя свят, която ме е карала да се замислям дали пък не съм способна да си падна по жена. Алекс е последната. Поне за сега...

Опитах се да опиша как се чувствам аз и какво, аджеба, правя в стриптийз бар. За това ме провокира донякъде и поредния път, когато се опитах да го обясня в прав текст. На един друг Алекс. Саше, това е! Не знам как да обясня необяснимото, дори и пред себе си. Знам, че няма да го прочетеш това, но да знаеш - провокирал си и ето, опит за отговор. Дано и другите хора, които се чудят над феномена "Луци и стриптийза" намерят своите отговори...

• На Ева... и на Алекс

Какво написаха съучастниците...

Итенцето сътвори това :

• Моята Ева

Яна Шарана се върна към прозата с :

• Ева е била Водолей. Сигурна съм!

Това е от нас! Надявам се да се забавлявате докато четете толкова, колкото и ние докато ги измисляме тези Еви!

Тема четвърта - продължение

Темата уж я приключихме, заключихме и замразихме...

Обаче Итенцето имало още да прелъстява. И честно - второто и включване ми харесва много!

Ето го и него:

• Пясъчен спомен

Мен ме трогна много, то си е като нея - детински светло и игриво...

А аз продължавам да чакам някой от анонимно безкоментарно четящите да предложи тема, по която да ви прелъстяваме! Айде де - не боли. Май прозвучах като водеща на нощна телевизионна игра... Ама все пак и "прелъстяването" ни е един вид игра, игра с публиката. Айде, чакаме жокери!

На Ева... и на Алекс

Безсънен град във блудна нощ,
звездите давят се във алкохол.
Седя сред много други, но сама -
пиедестал за мен от баров стол.

Безплътен смях във анонимен бар,
дихания на спирт и пот и страсти.
Цигареният дим извива се по теб
и формите ти вае сред контрасти...

Танцувай, скъпа!
Изтанцувай ми сънища...

Лениви погледи и запотени чаши -
ледът топи се по горещи устни.
А огледалото обгръща те със хлад,
ревнува те - не иска да те пусне.

Усмихваш се - невинно или плахо,
отмяташ рязко палави коси.
Изплиташ с тяло нишки похот,
душата ми заплитат - да виси...

Танцувай, скъпа!
Изтанцувай ми надежди...

Пристъпваш бавно, сладострастно
поклащаш ханш в обсебващия ритъм
Очите хищно моят поглед дебнат,
ласки непознати канят да изпитам.

И приближаваш в ореол от грях,
бедрата неуморни ме обвиват.
С игриви пръсти свириш върху мен,
телата две от танцa се опиват...

Танцувай, скъпа!
Изтанцувай ми любов...

...накрая донеси ми сметката!

Една жена

Една жена в лилаво
картите подрежда.
С нежни ръце ги гали
и майчински оглежда.

Една жена във злато
с думи твори магия.
Съдбата ми орисва,
в очите и - стихии.

Една жена в червено
налива еликсири
във чаша тъмно вино,
а саксът тъжно свири.

Една жена във черно
звездите ми показва.
Със ритъма се слива,
а танцът и разказва...

Една жена в сребристо
ми шепне за луната.
С усмивка ме омайва,
лекува ми душата.

Една жена - а много
и толкова различни.
Но всеки път е тя,
защото я обичам.

Сбогом

Как трудно е да кажа "Сбогом",
на спомените да хлопна вратата,
да остана навън, на студено
да тръгна сама в тишината.

Как тежко е да кажа "Стига",
да се обърна и да продължа.
А мислите назад да ме опъват
и да ме теглят към една лъжа.

Как сложно е да кажа "Край"
и да избягам някъде далече.
Да бързам да надтичам сълзите,
любими образи далечни вече.

Как мъчно е да кажа "Свърши",
да се усмихвам, а да ме боли.
Да искам всичко да забравя...
Времето лекува, но дали?

Тема четвърта - Пясък

Привет народе!

Стигнахме и до четвъртата тема. Да не повярва човек, че три жени успяват да постигнат съгласие и да продължават с едно подобно начинание :)
След целувката, мацките искаха да пишем за шамарите. Ама аз кат се запънах - не мога да пиша за шамари, аз не удрям шамари, друго си е свит в юмрук ръка или добре прицелен ритник... Пощадиха ме!

Предложих 3 други теми и единодушно бе избрана тази. Яна даже имаше помощ от публиката - ходи до Варна да представя книгата си.

Ето какво се роди по темата:

Моите:

• Пясъчко

• Пясък

Яниното:

• Пясъчен часовник

На Итенцето:

• Това тук е без заглавие

Много ги харесвам!
Дано и вие усетите песъчинките и те да полепнат по вас...

P.S. Ако имате идеи/предложения/желания за следващи теми, моля споделете ги в коментар! Ще бъде забавно да пишем за "публиката" :)

Пясък

Бушува вятърът на живота.
Завихря песъчинките на времето
в пустинята на вечността.

Непоклатима е колоната на душата ми,
а пясъкът я гали безпощадно -
извайва я със форми на богиня.

Изтичат миговете между пръстите
в пясъчният часовник на на съдбата.
Вселената е безкрайна пясъчна буря...

Капчици

Нещо капе тихо в тъмното,
капчици се сипят върху мене.
Те карат ме да се усмихна,
че топли са, а не са студени.

Глава извивам аз нагоре,
докосвам капките със устни
а после жадно ги облизвам -
солени са и толкоз вкусни.

Протягам се да ги докосна
тез капки тъй неустоими.
И диво във екстаз се къпя -
дъжд от мънички рубини.

Пясъчко

Пясъчко - дете от пясък,
родено на незнаен бряг,
на чайки сред лудешки крясък,
мечтаещо да види сняг.

Пясъчко - син на морето,
с коси - червени водорасли.
Вълните плашат го детето,
макар до тях да е израсъл.

Пясъчко - блясък на слънце,
толкоз топличък и мек.
Излъчва лято с всяко зрънце,
сънуващо, че е човек.

Малката шивачница

На уличка незнайна
в градче така далечно
шивачница работи
отдавна, даже вечно

Със пъстрички витринки
с изпълнени полички
звънчета над вратата -
те канят вътре всички

Там има рокли чудни
с плисета и дантели
костюми елегантни
и ризи с ръкавели

Огледала огромни
проблясват по стените
пред тях се дами фръцкат
със блясък във очите

Грижовно ви обслужват
с усмивки, комплименти
Приемат тъй учтиво
най-всякакви клиенти

А вечер щом се спусне
звънчетата замлъкват
кепенците затварят
веднага щом се мръкне

И горе, на тавана
запалват се свещички
и вместо да почиват
работят още всички

Огледалата бистри
нагоре те понасят
прилежно ги подреждат
и тихо се изнасят

А влиза да работи
шивачка скромна, малка
с ръчички като клечки
и рокличка най-жалка

Тя носи дълъг метър
и ножици, игли...
Ала в лицето мишо
проблясват зли очи

Огледалата гали -
повърхността сребриста
под пръстите и тънки
тя става течност бистра

И вътре плува образ
на млада дама страстна
Във рокля от коприна
оглежда се - прекрасна

Шивачката поглежда
изпод вежди момата
и бавно преценява
какво таи в душата

И ето пърха обич
към момък млад, напет
и нейните копнежи
възпял би и поет

Работничката малка
с шило се тънко спуска
и обичта издърпва
и нишката не пуска

Отмерва щедро метри
и с ножиците клъцва
Тя чувствата погубва,
девойката не хлъцва

И ето образ нов -
господин стабилен
богат, достопочтен
закръглен и ухилен

От него тя ще вземе
доволство от успеха,
че таз съставка рядка
ще трябва в всяка дреха

С карфици го набожда
внимателно изрязва
В самочувствието чуждо
зейва дупка, язва

И нов клиент изплува
момченце най-напето
с усмивка до ушите
доволно е хлапето

И носи ризка нова
и вири си нослето
искрено, чисто вярва,
надява се детето

Шивачката пристъпва
надеждата откъсва
не я интересува,
че млад живот прекъсва

И образ подир образ
души безброй, безчет
ограбва тя без срам-
за шиене е ред

И шие рокли чудни
с дантели и корсети
С любов ги тя обточва
от дамите тъй клети

И приказни костюми
с надежди подплътени
и пелерини с вяра
за зимни дни студени

Поли със самочувствие
елечета с късмет
тя шие неуморно
дори и в тоз куплет

Но утрото настъпва
слънцето изгрява
и работа приключва
шивачката такава

Витрините пак блясват
със дрехи най-отбрани
звънчетата примамват
клиентите засмяни

Трета тема - Целувка

Такааааа...
Продължаваме да ви забавляваме. Или поне да се опитваме да опишем душите си, да се разкрием пред "демона", да го пуснем вътре в нас и да ви предложим поредните си обсебени от поезията (и прозата) трансове.

Този път изнудих мацките да са първи, да ме вдъхновят те :) Ето с какво ме заредиха да пиша:

Яна:

• За целувките и теорията за копчетата

• Целуната

Итенцето:

• Целувката

• На баща ми

Виждате (надявам се и да прочетете творенията), че са ми предложили голямо количество "муза". Аз преживявам в момента един малко сложен катарзис (божке, как само звучи). С други думи опитвам се да сложа едно ново начало в живота ми и малко не ми беше до писане. Но пък, когато слагаш край на нещо, не значи, че трябва да зачеркнеш абсолютно всичко. И не можех да прекратя заигравките с "демоните". Така се роди :

• Целувка

То е за малкото ми русо, сивооко демонче. Обичам го и се надявам да усетите всичката нежност, която влива в иначе грубиянската ми душа.

Приятно четене!

Целувка

Безплътно утро -
спя успокоена,
а тихи, бавни стъпки
плъзгат се към мене

Две топли устни
моите намират
така ефирни, нежни -
сърцето ми замира

И аромат любим
душата ми обгръща -
тъй чист, безумно сладък
и сънищата връща.

Усещам две ръце
ме милват по косата
и клепките послушно
пропускат светлината.

И виждам две очи -
пролетна утринна роса
Искрят и в мен се взират
с небесна чистота.

А после пак изчезват
и миг било е само.
Но в мен още отеква
"Човек ще станеш, мамо!"

Madness

Monster in your head
and not under the bed
An ugly fate you shall not defy

Ugliness of the mind
and urges to oblige
Eternal scream to haunt your dreams

Tortured and dying soul
and yet aching for more
A self made hell you'll never leave

Втора тема - Като вълците

Втората тема, която измислихме със съучастничките е "Като вълците".

Моето участие:
Like the Wolves
(За пореден път правя експерименти, но така ми дойде в главата. Особено припевът, който е силно повлиян от Seek&Destroy. Другото влияние е от книгите за Анита Блейк и невероятните ликантропи в тях)

Вълкът на Итенцето:
Единак

Вълкът на Яна:
Алфа вълк

Не знам дали ви се струва интересен експеримента, но се получава добре :)

Приятно четене!

Like the Wolves

You do not smell familiar.
Are you pack or a stray wolf?
Would you be hunting with me
by the moonlight?

Refrain:
Running in the night
Chasing through the snow
Howling at the moon
Smelling prays blood

Snapping with sharp teeth
Roaring fiercely
Fighting to the death
We are like the wolves

You're a terrific creature.
Are you dominant to me?
Would you be strong enough
to be my mate?

Refrain...

We're a frightening couple.
Are we forever to be one?
Would we fight together
till our last moon?

Първи опит - Демон

Първата ни тема е "Демон".

Моето участие е:
Демон
Demonic

Зюмбюла написа:
Демон

Демонът на Яна:
Събличане на демона

Приятно прелъстяване!

Начало на прелъстяването

Мисля, че тук трябва да дам и малко обяснения за идеята на тази категория.

Започна се с едно другарско (по)битово напиване/надприказване/надписване между мен, Яна и Зюмбюла. Тези двете невероятни жени са до голяма степен виновни за това да почна да изливам на хартия (добре де на файлове) лудостта ми. И ако ви досаждам с творенията си, те са тези, които трябва да обвинявате. Зюмбюла е моята усмихната дива музичка, а Яна - строгият, изискващ, но и много грижовен редактор.
Та се събрахме една ужасно студена вечер, на Бейлис, водка и туршийка и... получи се ето това:

Диалози на чашката

На другия ден решихме, че резултатът е доста забавен. И така се роди идеята за "прелъстяването на демона". Демонът - нашият писателски талант, прелъстяването - то май си е буквално, поне за мен.

Решихме да си даваме основна тема и всяка от нас да пише по нея. Резултатите ще ви публикуваме да им се радвате (оплювате). Не знам какво ще се получи, дали ще го прелъстим/укротим/оковем/отебем този демон. Единствено знам, че ще има да четете много, и много забавни неща.

Демон

Наблюдавам те от сенките
на душата ти.
Надничам през огледалото
на спомените ти.
Изкушавам те в сънищата,
моите.
Карам те да се съмняваш,
в желанията си.
Плаша те,
с откровеност.
Обсебвам те,
за да не съм сама.
Измъчвам тялото ти
с целувки.
Прокуждаш ме,
за да не видя сълзите ти.
Заклеймяваш ме,
защото ме обичаш.

Demonic

Screeching from the attic,
dim visions in the mirrors.
A ghostly chill, strange footsteps.
Heart in throat in terror.

Looking around the corners,
afraid of what to see.
Keeping lights on in bedroom,
protecting from the dark.

And yet the night comes over,
along with things unknown.
There's no one here to help me -
I'll face my fate alone.

Expecting lucid horrors,
I tightly shut my eyes.
But nothing's there to be seen,
and yet it came for me.

I hear my blood flow, thumping,
along with silent whispers.
Sweet words, so gentle, caring
that promise me forever.

I shake my head to tear them,
to throw away my doubts.
But as some golden honey,
they stick there, wanting more.

My fears are now receding,
and leaving me unsure,
as waves of hot desires
are flowing down and through.

I want what have been offered,
don't care there's price to pay.
Having my dreams on plate here,
along with thorny chains.

The terror's gone forever,
there's no shame, no more doubts.
I have the utmost freedom,
but I'm no longer mine.