Компютърен бог

Беше десет вечерта и от трийсет минути седях и се взирах в металната кутия, проклинайки късмета си. Бях само на крачка от успеха, когато коварния удар на съдбата се стовари върху мен. Защитата на дипломната ми бе утре следобед. Последният ми шанс да се дипломирам след шест безкрайно дълги години - безпаметни запивки, безсънни сесийни нощи, заверки, изпити, поправки... Всичко това - безвъзвратно загубено, също като информацията на харддиска пред мен.

А всичко вървеше така добре. Бях успял да си намеря дипломен ръководител и да се договорим за темата. С доста уговорки и бутилка уиски си бяхме стиснали ръцете, за задание, което не бе отчайващо трудно, но не бе и досадно. Шефът ме пусна в отпуска и дори бях работил съвестно по програмата, без излизания с приятели и игри в мрежа. А работата спореше както никога досега. Кодът се компилираше почти от раз и на всичкото отгоре и работеше. Google намираше точната информация, която ми трябваше, а гаджето бе заминало в командировка. Чувствах се като в рая на програмистите и работех с небивал хъс. И днес плодовете на труда ми бяха в ръцете ми. Програмата – написана и работеща. Документацията – налице. Оставаха само някои финални настройки и последното щателно тестване...

И тук явно късметът ми се изчерпа.

Всичко започна с жегите. Знаех си, че рязкото повишаване на температурите няма да доведе до нищо добро. Глобалното затопляне е също толкова полезно за хардуера, колкото и за динозаврите. Първоначално компютъра започна да се гаси без видима причина. Отдавах го на и без това старото ми захранване. Последваха сини екрани, които просто пренебрегвах с рестарт. Докато в един момент Windows-а тотално отказа да буутне. И ей така, зависна в безкрайно рестартиране, заедно с мечтите ми да стана инженер.

Следващите няколко часа преминаха като в сън. По-точно като в кошмар. Отворих кутията, проверих кабелите, рестартирах ли рестартирах. Псувах. Разглобих компютъра, почиствах прах. Псувах. Сглобих го колкото да тръгне. Не пожела да изгрее изобщо. Псуването ми достигна висоти, от които дори шофьор на такси би се изчервил. Отново проверих кабелите. Бях пропуснал един. Тръгна, но дискът продължи да не се чете, но като че ли започна да издава уникално жални звуци. Или пък звуците идваха от мен? Прекръстих се и с безмълвна молитва се уповах на безотказния стар и изпитан български метод. Започнах да блъскам – първо лекичко, после ми падна пердето и замахнах мъжката. Уви, дори и последващите псувни не помогнаха. Единственото, което облекчи болката в ръката и душата ми бе, че поне нищо не изпуши, не последваха стържещи звуци и като че ли не стана по-зле. Но информацията на диска все още оставаше далеч, далеч от мен, затворена в малката кутия, в която се взирах като да бе свещения кивот.

Сега знам какво ви се върти на езика. Backup?! Ами да, знам – трябваше да си направя отдавна копие, даже няколко. Още откакто програмата започна да придобива някакъв смислен вид. Но не го направих. Всички знаем, колко полезни и важни са резервните копия, но колко от вас реално ги правят? Честно? Хората мислят за загубата на харддисковете си като за венерическа болест – на мен точно няма да ми се случи. Правим резервни копия, само ако наистина няма какво друго по-интересно да правим или когато, не дай си боже, на някой приятел му се скапе диска. Започваме да се отнасяме сериозно и отговорно, чак като ни дойде до главата. Но тогава информацията вече си е отишла и ни остава само поуката за в бъдеще. Но на мен дипломната ми трябваше или за утре, или за никога.

Седях стиснал глава в ръце. Боже, с какво го заслужих?! Няма ли изход? Естествено, че нямаше. Единственото, което ми оставаше в момента бе да се напия от мъка. Господи, защо веднъж поне не ми помогна!

Прааааас!!!

Зад гърба ми се разнесе пукот. Скочих, завъртайки се така бързо, че стола падна с трясък зад мен. В ъгъла на стаята се появи синьо сияние, което растеше докато не доби размерите на хладилника ми. Стоях вцепенен, гледайки ококорено как петното започна да придобива плътност, вътрешността му започна да се вълнува като течност, а около него заискриха волтови дъги. Очаквах въздуха да се изпълни с аромата на озон, като при буря, но вместо това засмърдя на топящи се кабели.

Затаих дъх, загледан в портала пред мен. И да, естествено знаех, че това е портал. Играл съм достатъчно RPG-та за да различа портал от пръв поглед. Виж, какво правеше портал в хола ми бе друг въпрос. Явно джойнтовете, изпушени в първи курс най-сетне подействаха. Това бе напълно нелогично хрумване, но бе първото, за което се сетих. Все пак с наркотиците, никога не може да си сигурен. После реших, че може да получавам инсулт. Не казваха ли, че човек тогава започвало да му мирише на изгоряло? Посегнах към GSM-а да се обадя на бърза помощ, когато откъм портала се дочу нов гръмовен пукот и го изпуснах.

От синята течност пристъпи странно същество и порталът се затвори с мазен звук зад гърба му. Е сега вече я втасахме!

А новодошлия бе наистина странен. Не чудовищно, ужасяващо странен, а по-скоро обществено-човешки и социално странен. Бе почти точният типаж за гениален хакер от холивудски екшън. Не, не онзи „Суордфиш”, другият...

Среден на ръст и толкова кльощав, че главата му изглеждаше прекалено голяма над раменете му. Беше облечен в стар, размъкнат пуловер, който сякаш бе откраднат от кофата за боклук на Фреди Крюгер. Целият бе осеян с прогорени от цигари дупки и се спускаше почти до коленете на протритите му дънки. Косата му бе прошарена и отдавна не бе подстригвана. Беше от онези коси, които просто не се поддаваха на фризиране, стърчеше във всички посоки и падаше над челото му. Имаше огромни очила, сякаш направени от дъна на бутилки кока-кола. А иззад тях ме гледаха ясносини, хитри очи, които лупите правеха огромни като от манга филмче.

– Какво по...

– Иван Иванов? – пришълецът проговори и разтегли тънките си устни в любезната, фалшива усмивка на касиерка в МакДоналдс. Разнесе се неповторимият аромат на тридневен, препълнен пепелник.

Кимнах, загубил ума и дума.

– Какъв е проблема?

– Моля?

– В какво се състои проблемът Ви?

– К-к-кой сте Вие? Какво правите в дома ми? Откъде се появихте? Откъде знаете името ми? – намерил отново гласа си набирах скорост и изстрелвах въпросите, докато отчаяно щипех крака си с надеждата да се събудя и целият ми ужасен ден, да се окаже кошмар.

Новодошлия уморено въздъхна и прокара пръсти разрошвайки косата си.

– Аз съм компютърен бог. Призовахте ме, търсейки помощ. Сега, какъв е проблемът Ви?

Зяпнах. После събрах всичката си смелост, приближих се и ръчнах с пръст неканения си гост. Ръката ми потъна почти до китката, в безплътното му тяло, преди да я дръпна ужасен. По дланта си усещах тръпки като от статично електричество.

Затичах се към входната врата – все още беше заключена, вратата на терасата бе отворена, но тя бе в противоположния на порталът край. Върнах се в хола. Съществото продължаваше да си стои, все така усмихнато, с ръце пъхнати в джобовете на дънките. С все сили си зашлевих шамар. Бузата ми пламна, но нищо друго не се промени.

– Значи не сънувам? Всичко това се случва наистина? – запитах по-скоро себе си.

Естествено, че не сънувах. Бях полудял. Казват, че рано или късно програмистите изперкват. Е, при мен явно се бе случило по-рано. Какво пък. Така и така съм луд, мога поне да се отдам на лудостта си. Върнах се до стола, изправих го и седнах, кръстосал крака.

– Бог на компютрите, значи? Това не е ли оксиморон?

– Че защо пък оксиморон? Какво странно намираш в това?

Какво странно ли? Освен портал в стаята ми и странно свръхестествено човече изскачащо от него? Да видим...

– Ами компютрите са машини. Подчиняват се на законите на физиката, на логически команди... За съвременния, образован човек не са никак магически. А пък Бог е нещо неподчиняващо се на логиката, религиите са по-скоро философски учения, обясняващи живота и смисълът му...

– Ох, ти си представяш бог откъм монотеистичния смисъл. Не мисли за Исус или Аллах. Не съм някакъв върховен повелител и създател на живота. Нито се каня да изкупвам нечии грехове и да спасявам души. Аз съм по-скоро божество. Като божествата на древните египтяни, на келтите... В днешно време съм по-скоро митична отколкото религиозна фигура.

– Мхм, и какво? Винаги те е имало? Сигурно те има изрисуван по стените на някоя пирамида?

– Ти как мислиш? – гостът ми звучеше поизнервен. – Естествено, че не! Има ме откакто хората са създали компютрите. По-скоро малко след това. Разбираш ли, за да се появи едно божество и да продължава да съществува, има нужда от хора, които да вярват в него, да отправят молитви и дарове към него... Ако щеш да се страхуват от гнева му. Хората ни правят това, което сме и ние съществуваме докато има такива, които се обръщат към нас. Появили сме се, когато програмистите са започнали да търсят помощ свише за проблемите си. Също както ти направи.

– Към вас? Значи не си само ти?

– А, много сме. В днешно време има толкова много компютри и потребители, разбирай и проблеми, че няма как да съм само аз. Има хардуерни богове, софтуерни, има богове на операционните системи. Няма да ти казвам колко са дори само Unix боговете. Има богове на геймърите – никак не им е леко... Абе схващаш картинката – много сме. И ставаме все повече. Има вече Facebook бог. Уникален тип – ходи по цял ден с една мотика и всички ни нарича френдове, мани - не ти е работа...

– Аха, звучи логично. А ти на какво си бог? Каква ти е.. хммм... специализацията?

– Ами тук ти имаш невероятен късмет. Аз съм богЪТ. Нямам специализация. Специалист съм по всичко и мога да решавам всякакви проблеми. Разбираш ли, дори и като се множим, пак не е достатъчно. Юзърите стават все повече, по-глупави и по-мързеливи. Призовават ни за какво ли не. Така че се налага да даваме дежурства и да решаваме проблеми, дори и да не са точно от нашия ресор. Тази вечер аз съм дежурен и за твое щастие попадна на мен. – гостът ми самодоволно се усмихна и се изпъчи, но все пак е нормално да има самочувствие. Нали беше бог.

– Така, амиии как точно се озова в апартамента ми?

Гостът ми придърпа един стол. Бръкна в джоба на дънките си, измънка оттам смачкан пакет цигари и лежерно приседна.

– Нали може да запаля? Явно ще си поиграем на въпроси и отговори още известно време...

Почувствах се неловко. Държах се крайно негостоприемно. Станах и се запътих към кухнята за пепелник.

– Ъ-ъ-ъ... Да ти предложа нещо? – Не че имах кой знае какво в хладилника, визирайки липсата на благоверната ми. – Имам бира... кола... пица...- не тя беше от онзи ден – Ябълки?

– Ябълките си ги запази за бога на Маковете. Той много ги обича. Имаш ли кафе?

– Само нес.

– Става, сложи повечко.

Усмихнах се, естествено че едно компютърно божество би поискало кафе. Кафето за програмистите е като кръвта за вампирите – не можем без него.

– Захар? Сметана? Имам само суха...

– Чисто.

Върнах се в хола с голяма чаша, от която се издигаше пара и аромат на кафе. Не знам защо, в рекламите за кафе винаги представяха млада щастлива двойка, рано сутрин – ухилени и разгонени, а на мен този аромат ми предизвикваше образи за тъмна нощ, осветена от монитора стая, схванати мускули, набола брада, зачервени очи, миризма на пот, стари чорапи, изветряващо вино, а хлебарките се гонят по мръсния балатум... Студентски град – спомени, които не се изтриват с никакъв алкохол.

Подадох чашата на госта си и подпъхнах пепелник под вече догарящата му цигара, заплашваща да посипе с пепел паркета ми.

– Аз... как да те наричам? Ваше гигасветейшество?

Той се ухили.

– Наричат ме с много различни имена. Можеш да ме наричаш Марвин.

– Марвин?! – едвам се сдържах да не се разхиля. - Хм, това сигурно е някакво древно име, нали? Сигурно има значение на някакъв северен език...

Божеството ме изгледа с ясните си очи и се усмихна накриво.

– Не се прави на ударен. И божествата обичат да четат. Сменям си никнейма на няколко години. За момента съм Марвин – той ми намигна.

Усмихнах се. Кой би помислил, че боговете имат чувство за хумор. Всъщност, глупости. Боговете, съдбата определено имаха чувство за хумор. Черен хумор. Което ми припомни за скапания ми диск.

– Можеш ли да ми помогнеш с това? – махнах с ръка към бюрото си. – Наистина имам нужда от информацията на диска, за утре... – гледах го отчаяно и умолително.

– Ами да видим. – той бръкна в джоба си и извади малък джобен компютър – Първо да проверим нивото ти в базатата ни с потребители... Така, Иван Иванов – програмист – 3то ниво, геймър – 5то ниво, браво, теоретично ниво – първо, едва-едва... Не, не е достатъчно за да ти помогна...

– Какви са тези нива? Колко е достатъчно?

– Виж, информацията ни е малко старичка. Ако искаш мога да ти задам няколко въпроса и евентуално да си повишиш оценките?

Преглътнах. Почувствах се като на интервю за работа.

– Ами не знам, какви са въпросите? Не съм точно подготвен... – Още малко и щях да попитам за конспект.

– Спокойно. Нищо кой знае какво, просто ми отговаряй... Така.. Колко са параметрите на функцията CreateProcess в API-то на Win32?

– Ъ-ъ-ъ... 5?

– Не.

– 6-7?

– Не, налучкваш... На колко години е бил Пажитнов, когато създава тетрис?

– ?!!

– Хммм... Задължително ли е числата използвани за отместване, прилагайки алгоритъма на „Заекът и костенурката”, да са взаимно прости?

– Ами, не съм се замислял... Но винаги го правят с взаимно прости... Дали може да го поразпиша на лист?

– Ох, зарежи... Няма значение. Дори и да ми отговориш няма да дигнеш нивото си достатъчно. С такъв проблем – той кимна с глава към харддиска – ако не се казваш Бил Гейтс, няма как да минеш без жертвоприношение...

– Жертвоприношение?! – гледах Марвин ужасен. През главата ми преминаваха кадри от „Индиана Джоунс и храмът на обречените”.

– Естествено. Както с повечето езически божества. Искаш помощ – правиш жертвоприношение.

– И в какво точно се състои жертвоприношението? Трябва да заколя агне? Девица?!!

– И аз какво да я правя точно тази девица? Да не се казвам Дионисий? Аз съм компютърен бог – трябва да пожертваш нещо, свързано с компютрите. Софтуер, хардуер...

– Ахъм. – отдъхнах си. - Ами, добре. Имам ли нещо, което да свърши работа?

– Да видим... Дискът ти очевидно ти трябва, а и без това не работи. Един процесор, видео карта... Мога да взема единия чип памет, но нека позная – дипломната ти е на Джава нали? Ако ти взема чипа няма да тръгне изобщо. Не мога да ви разбера хората, постоянно развивате нови технологии за да направите компютрите по-бързи и по-мощни, само за да създадете приложения за тях, които са все по-тежки и гълтат все повече ресурси...

– Имам тука един джойстик...

Марвин ме изгледа сякаш всеки момент щеше да ме заплюе.

– Тоя китайски боклук и без това от година не работи. Ти искаш ли да ти помогна или само се ебаваш?

– Извинявай – изчервих се и затърсих с поглед по секцията, не смеейки да го погледна.

– Имаш ли принтер? Скенер? Някакъв РАБОТЕЩ хардуер, който да не ти трябва?

Поклатих отчаяно глава.

– Да видим, имаш добра колекция от книги... Кнут, Седжуик, Наков - похвално... Обаче онзи ден помагах на едно хлапе, състезател по информатика. Скоро няма да ми трябват книги.

Божеството се запъти към шпинделите ми с дискове и ги заразглежда. Странно дори не четеше надписите, а просто прокарваше пръсти по тях, притворил очи.

– Човече, ти нямаш дори една лицензирана програма, а филмите ти са по-долно качество и от тези в Арената...

– Имам добра колекция с порно... – изчервих се и забих поглед в пода.

– Мхм, добра е като количество – „Големи цици - 4”, „Палави руси мажоретки - 2”... Не лош вкус. Само дето аз имам повечето ти филми с DVD качество и дублаж на няколко езика. Сериозно? Опитваш се да пробуташ порно на компютърен бог?! Ама ти наистина ли? Че ние с богините на порното си отдавна си имаме общ бизнез...

– Богините на порното? – гърлото ми внезапно пресъхна.

Марвин кимна ухилен. През главата ми премина внезапен кино-хит-парад предизвикан от осъзнаването на тази възможност за божествена намеса в съвременната масова култура.

– Джена... – промълвих на глас без да искам.

– Мхм. Една от тях... Нали разбираш, не само нашата сфера се развива...

Кимнах, разбиращо прокарвайки пръсти през косата ми. Въздъхнах и разтърсих глава. Полудявайки или не, свръхестественият ми гост започваше да ми идва в повечко.

– Може ли една цигара? Аз, абе... отказах ги, но сега наистина имам нужда...

– Разбира се, разбира се... Естествено е да си леко напрегнат. Спокойно – не си в „Зоната на здрача”.

Запалих предложената ми цигара и опънах дълбоко. Веднага се закашлях и се превих на две, а сълзи избиха по очите ми.

– Как го пушиш това? – попитах задъхано госта си, оглеждайки цигарата между пръстите ми.

Марвин се захили.

– Аз съм компютърен бог. Кофеин, никотин – колкото повече...

– ...толкова повече – довърших аз и дръпнах този път по-лекичко от цигарата. – Е, имаш ли други идеи за жертвоприношение?

– Нещо от работата ти? Нали си програмист? Какво пишете във фирмата?

– Уеб...

– А не – прекъсна ме бързо той, поглеждайки в джобния си компютър. – Уеб портал. УЕБ ПОРТАЛ! Като, че на света му е нужен поредния уеб портал. Е, на мен не ми е. Пробутвайте си го на тъпите клиенти.

– Ами, няма друго... нямам нищо друго подходящо, не се сещам... май няма да се получи, а? – отчаяно сведох глава, загледан в харддиска на бюрото.

Марвин отново се втренчи в малкия дисплей в ръцете си.

– Имаш BattleNet акаунт. Да видим. Какво имаме тук... Охо-о! Zeal-от – 92 ниво, Forty на Archon plate, BOTD на Etherial Berserker Axe, Щитът - разбира се Зака, сокната с Ум.… И меркът си го бива – копие Infinity и шапка Dream. Не лоши руни, макар че наскоро девалвираха... В инвентара - среден Anix и доста приличен пала-торч... Ще свърши работа.

– Моля?!

– Ами героят ти от Диабло е прилично жертвоприношение.

Изправих рязко гръб и се взрях изпитателно в божеството.

– Ще ми оправиш харддиска и искаш за това да вземеш героят ми?

– Да. Vanko_1dno – забавно именце. Не е кой знае какво, но е приличен...

– Не!

– Не? Не искаш ли да се дипломираш?

– Искам! – неусетно бях станал от стола. – Но трябва да има друг начин. Този герой го развивам от толкова дълго време... – Къде отидоха добрите стари сделки за литър кръв, кило плът?

– Няма друг начин. Ако се сещаш за нещо друго – сподели. Не притежаваш нищо друго, което да искам. А без дипломната...

– Не мога! Не и това – прискимтях жално оглеждайки се за нещо, но в стаята нямаше нищо, което да ми помогне.

Затворих очи – бях в безизходица. За втори пореден път днес. Безизходица след божествената намеса, решаваща първият ми краш. Трябваше да съм щастлив, да махна с ръка на героя и да се запътя с усмивка към светлото инженерно бъдеще. Ала не можех. Поех дълбоко въздух, загасих фаса в пепелника и се примирих със съдбата си.

– Не. Не си давам паладина.

– Е, хайде сега, не изглупявай...

– Върви си, Марвин. Няма да го дам.

– Иване, това са глупости – той повиши глас. - Говорим за бъдещето ти, което ти захвърляш заради купчина пиксели, при това доста грозновати по моему...

– Къш! – просъсках през зъби стиснал ръце в юмруци.

Марвин млъкна и ме изгледа укорително иззад лупите си. Така както се гледа малко дете, отказващо на инат да си изяде супата. Но не продължи да ме убеждава. Все пак беше компютърен бог. Той разбираше. Може и да не бе на моето мнение относно ценностите в живота, но разбираше решението ми. Диабло 2. Причината да хвана последния влак с дипломната работа. Явно щеше да бъде и причината все пак да не се дипломирам. Аз и безчет други като мен по целия свят... Геймъри.

Запътих се към банята. Наплисках с вода зачервеното си лице. Явно все пак щях да изляза и да се напия. Съдба.

Върнах се в хола, а Марвин все още бе там. И отново се усмихваше лукаво.

– Какво искаш още? Казах ти, няма да стане!

– Измислих нещо друго. Но виж това наистина е последната ти възможност. Какво ще кажеш да работиш за мен?

– Да работя за теб? Имаш нужда от програмист? Но нали нивото ми не беше достатъчно високо?

– Не, не ми трябва програмист... Имам нужда някой, който да изпраща дадена информация на познатите си, да я пуска в някои форуми...

– Спамър?! Имаш нужда от спамър?!! – ако очите ми щяха да изскочат при вида на портала преди малко, сега вече със сигурност се бях изцъклил като лемур.

– Е, бих предпочел „сътрудник”, но технически е така. Предлагам ти вместо жертвоприношение да работиш за мен като спамър.

– Нямате ли си ботове за тази цел?

– Ами проблемът е, че ботовете прекалено лесно биват филтрирани. Имаме нужда от истински хора. Естествено, богът на изкуственият интелект не престава да работи по въпроса, но засега резултатите не са достатъчно задоволителни. Може би и заради работата му по системи филтриращи спам – Марвин се ухили замислено. – Горкичкият, Алън, при него сблъсъкът на интереси е просто неизбежен...

Гледах го и не можех да осъзная смисъла на това, което ми говореше. Единственото, което звучеше в главата ми бе „спам”. Мръсна дума в компютърния свят, много по-ненавиждана от думите „бъг”, „вирус”, „хакер”... Спамът бе новият, осми смъртен компютърен грях, по-непростим и от пиратството. И той компютърния бог искаше точно това от мен. Да бъда спамър.

– За какво? – прекъснах Марвин, който явно не бе забелязал, че не го слушах.

– Моля?

– За какво ви е да спамите? Защо ви е да го правите? Какъв е смисълът?

Гостът ми се усмихна широко.

– Как да ти обясня. Досега ми зададе толкова въпроси и аз се постарах да ти отговоря. Но има неща, които... просто не мога да разкрия пред теб.

– Неведоми са пътищата божии, а?

– Може и така да се каже – той продължи да ми се усмихва. – Е, какво ще кажеш? Съгласен ли си?

– Ти ще ми оправиш диска, а аз ще ти стана спамър? – приседнах отново на стола, защото краката ми започнаха да се подкосяват.

– Точно така.

– Това... за цял живот ли? – гласът ми прозвуча измъчено.

– А, не, за две години. Без неделите и официалните празници. Даже ще имаш отпуска през лятото – така и така всички са на море.

Затворих очи. Така представено звучеше като всяка нормална работа. Но в действителност...

– Хайде, решавай бързичко, че има и други хора в нужда, а се застоях тук. Искаш ли си дипломната работа или не?

В действителност беше подло, долно...

– Добре! Съгласен съм.

Беше единственото, което ми оставаше. Последния ми шанс и се вкопчих в него.

– Чудесно. Сега прочети тук license agreement-а – той ми подаде джобния си компютър. – Нямаш електронен подпис нали? Нищо, просто натисни бутончето „Agree”…

– Шест страници? Кой ги чете тея неща, изобщо?!

– Шшт! Луд ли си? Да не искаш да разгневиш богът на лицензите?

– Бог на лицензите? Има и такъв?

– Естествено. И никак не му харесва, да го пренебрегват. Миналата година някой от една голяма компания здраво го ядоса. Е, представи си как на хиляди приложения по света изведнъж им изтече срока на лиценза. Тотален срив! След това всички се наложи да помагаме на бога на tech support-а... Нямаш идея колко е унизително да се налага да говориш с индийски акцент... Не ми пука дали ще го четеш - просто си трай!

Захилих се като си представих Марвин, представяйки се за Раджкумар от кол-центъра в Пуне, но той ме гледаше така сериозно, че усмивката ми се стопи. Скролирах надолу, стиснах зъби и натиснах бутона за съгласие. Край! Бях продал душата си.

– Е, готово! Радвам се, че се запознахме и успех утре – Марвин си взе бързо компютърчето обратно и пое към ъгъла на стаята.

– Чакай! Ами диска?

– Ами той вече си работи. Или държиш лично да се увериш? Да не мислиш, че ще те излъжа, а? Точно аз? – божеството ме изгледа сърдито.

– Аз... не, не се и съмнявам... – сведох поглед, но се забързах да сглобявам машината си.

– А може би си мислеше, че и ти можеш да се отметнеш, а? Напълно в човешки стил – съгласяваме се с лиценза, а после – кой ще ни хване. – Той свали очилата си и ги почисти в пуловера си, а после се взря в мен. - Е, не си първият, който си го мисли. Имаше един тип от Берлин. Много го беше закъсал с един сървър. Помогнах му, а после започна да пледира за загуба на памет. – Усмивката му ставаше все по-широка и по-страховита. - Е, единствените големи цици, които виждаше на екран оттогава бяха собствените му, в отражението на тъмния монитор. Така и не разбраха защо никоя компютърна конфигурация оттогава не работеше при него. Влизаше в офиси, в кибер кафета – навсякъде следваше срив. Най-хубавото нещо, което е виждал на компютър през последните седем години е син екран. И вярвай ми, човечето се просълзи при вида му. – Марвин наистина се бе разпалил, гласът му звучеше все по-силно и отново се разнесе миризма за изгоряло. - Мислиш ли, че можеш да измамиш компютърен бог, все едно е някаква жалка човешка корпорацийка?

– Не, не... Наистина, аз... Не бих, не се сърди, моля те, съжалявам! – бях спрял сглобяването и с просълзени очи прегръщах харда си.

Той пое дълбоко въздух и прокара пръсти през косата си. Когато ме погледна отново, изглеждаше пак както като пристигна. Спокоен, самоуверен, приятелски настроен. Тръсна глава и ми подаде ръка.

– Спокойно. Само две години са. Ще ги преживееш. А и все още можеш да се разсейваш с игри – той закачливо ми намигна.

Подлото копеленце. Никога не е искал героят ми, просто ме е разигравал. За да му откажа веднъж и когато се видя без друг изход да приема толкова щедрата му оферта. Мда, определено тези компютърни божества имаха много малко общо с християнските ценности и много общо с художествената литература. Наздраве на Фауст!

Кимнах и стиснах ръката му с въздишка. Вече нямаше какво да отговоря, а и нямаше нужда.

– Е, ще тръгвам – порталът в ъгъла отново бе започнал да блещука. – Секретарката ми утре ще ти прати мейл с подробностите.

– Имаш секретарка?

– Е, аз бог ли съм или какво? Разбира се, че имам секретарка. Тази е нова. Заех една от бога на пасиансите, че предишната ме напусна.

– Защо те напусна? Нали си баш богът?

– А, казва ли ти някой - жени – преквалифицира се и сега е C++ програмист.

Зяпнах. Тази вечер чудесата нямаха край – жена – C++ програмист...

– Хайде, Иване. Със здраве и RTFM! – и той изчезна в портала, който потрепери малко и постепенно избледня с тихо припукване.

Постоях замалко загледан в ъгъла после се върнах до бюрото и сглобих компютъра. Тръгна. Всичко си беше там. Работеше. Пуснах дипломната и започнах с тестовете, които бях замислил, но ги спрях по средата. Вече не ме интересуваха. Всичко се бе оправило, но някак не ми пукаше. Сложих един диск в записвачката и я пуснах да пече дипломната за утре, а аз влязох под душа.

Десет минути по-късно се чувствах по-свеж от студената вода, но не и по-чист. Бях се продал за спамър. И за пореден път тази вечер ме обзе нуждата да се напия. Обадих се на Димо, беше късничко, но той се нави... Само трябваше да мина през денонощното магазинче да си взема цигари.

Да, знам, утре беше големият ден и трябваше да съм свеж, но просто имах нужда да пийна с приятел. А скоро нямаше да ми останат приятели. Спамърите нямат приятели.

Винаги съм се чудел, що за изпаднал човек трябва да си за да се занимаваш с това. Сега вече знаех. Спамърите не бяха лоши хора. Просто един ден са закъсали и са потърсили помощ от бога на компютрите.

Сънят

Тя заспиваше притихнала. Увита плътно в нежния пашкул на завивките си. Меката топлина и ароматът на дом я упояваха. Гледаше нощното небе през прозореца над леглото. Броеше звездите и търсеше форми в тях, нови приказни съзвездия. Възхищаваше се на далечната им красота, на блясъка, на недосегаемото изящество. Искаше и се да може да ги докосне, да бъде сред тях, да бъде една от тях... Последното, което видя бе падаща звезда, разцепила тъмната нощ в искрящата арка на падението си. Очите и се затвориха...

Отвори ги сред сивота. Наоколо се стелеше гъста мъгла. Нищо не се виждаше. Не беше тъмно, но светлината едва достигаше. Сякаш светът бе обвит от пепелив покров. Дори въздухът бе тежък, недостатъчен. Колкото и дълбоко да вдишваше, не можеше да изпълни напълно дробовете и. Не я изпълваше с живот. И миришеше на пепелище. На нещо отдавна изгоряло, изтляло, мъртво...

Очакваше, че ще изпита страх, но всъщност не почувства нищо. Сякаш и душата и бе обвита в мъгла, задушена, изтръпнала. Просто стоеше неподвижна. Не виждаше нищо, нямаше цел и желание. Застинала сред тишината.

Над главата и се дочу гръм. За пръв път вдигна очи към непознатото мрачно небе, за да види как огнена арка разцепва тъмнината с грохот и рев. Една падаща (летяща) звезда озари с горещината си мъглата. И тя бе толкова близо, и топла, и красива...

Тя тръгна след звездата. Забърза към нея. Следваше огнените искри на опашката и, топлината, светлата пътечка в студеното, чуждо небе. Вървеше бързо сред мъглата, макар да не виждаше къде стъпва, към какво се е устремила. В съзнанието и се беше отпечатала само прекрасната, гореща звезда и я притегляше неустоимо. Наоколо бе тихо, ужасно тихо. И студено. Влажната мъгла се кондензираше по задъханото и лице и го обсипваше с малки ледени капчици роса. Дъхът и излизаше, забързано, като сивкав дим. Но тя вече имаше цел и бе решена да я достигне.

Не знаеше колко дълго вървя. Часове, дни, безкрайно дълго... Нима дори падналите звезди трябваше да са така далечни? Скоро светлината от опашката угасна, а топлината се стопи в студената мъгла. Нямаше вече ориентир. Но тя бе запечатала в съзнанието си всичко. Щом затвореше очи виждаше отново огненият образ. И така вървеше, със затворени очи и съзнание отворено за нейната звезда. Като слепец към мечтаната светлина.

Не помнеше кога започна да чува гласовете. Първо тихи, после крещящи. Говореха и, че сънува, че това не е истина. Че звездата е само илюзия и трябва да се върне, че трябва да се събуди. Но всичко бе толкова истинско. И студът я пронизваше. И беше самотна. Не искаше да се връща там в пустотата. А и не помнеше пътят назад. Всичко в нея я теглеше напред, към нейната звезда. Нейната... А гласовете и напомняха, че звездите са далечни, че не могат да бъдат докоснати. А тя бе просто човек... Объркваше се. Вървеше и плачеше. Не знаеше защо плаче. Може би заради съдбата си на човек, може би просто заради ужасния студ. Може би, защото дори вътрешните и гласове не я разбираха и трябваше сама да извърви безкрайния път...

Най-накрая се приближаваше. Виждаше огромния, обгорял кратер, където се беше забила звездата. Всичко около нея беше черна пепел, материя не издържала на силата на свръхгорещия небесен огън. Тя се спусна внимателно към центъра. Стъпваше тихо, сякаш да не събуди това, което дремеше долу. Внимаваше да не го подплаши. Или може би да не разбуди себе си...

Звездата се бе превърнала в огромна скулптура от стъкло. Бляскава, твърда. Безброй остри шипове се издигаха от застиналото тяло. Хвърляше ярки отблясъци в приглушения мрак. Всички цветове, липсващи от света наоколо, се пречупваха и играеха по кристалната повърхност. Те я мамеха, хипнотизираха. Беше така красиво, неземно. Като божествена статуя, поставена да смае човечеството и да му покаже колко велика е вселената. И колко малък е самотния човек стоящ до нея. Очите и отново се изпълваха със сълзи, а гърдите и се свиваха пред небесната прелест.

Тихо приседна до звездата и се загледа в нея. Гледа я дълго, не смееше да проговори, едвам дишаше за да не смути величието на гледката. После тихичко започна да шепне. Разказваше и колко дълго бе мечтала да я срещне. За дългите нощи, когато заспиваше, гледайки в небето, протягайки пръсти към звездите. Разказваше за дългия самотен път насам. И се усмихваше, защото вече не бе така сама. Питаше звездата за небето, за другите звезди. Задаваше безброй въпроси. Искаше да знае как се раждат звездите, за какво мечтаят, какво е да си изтъкан от огън и светлина. Питаше я дали боли да паднеш сред хората, дали сега е самотна. И най-много искаше да попита дали звездата можеше да и бъде приятел, дали е нейната звезда. Но не попита за това. Защото вътрешно знаеше, че е невъзможно. Та нима такава красота би могла да има нещо общо с нея. Нали не беше хубава, не можеше да лети. Нямаше собствена светлина.

Дълго говореше на звездата. А тя не отвръщаше. Мълчеше, окъпана в дъгата от отблясъци. Така близка, но далечна и непокорима. Ставаше все по-студено. Започна да трепери. Но не искаше да си тръгва. Не искаше да изоставя надеждата. Спря да говори и вече само гледаше стъкленото чудо пред себе си. Разглеждаше внимателно всяка вдлъбнатинка, всяко малко шипче. Търсеше дефекти, недостатъци. Но всичко бе изваяно с такава уникална точност, всичко изглеждаше перфектно и точно каквото трябва да бъде. А тя се опитваше да запази във себе си образът за винаги. Да попие с очи красотата и да я съхрани в себе си, на топло, да я спаси от забравата.

Тогава, взирайки се видя нещо да блещука в сърцето на звездата. Сред безбройните остри игли по повърхността, някъде дълбоко вътре сякаш гореше въгленче. Беше малко, едва забележимо. Но бе там и хвърляше топли отблясъци. Червени, оранжеви. Звездата бе все още жива. И някъде там под студената обвивка имаше топлина. Имаше нещо нежно, истинско. Нещо, което можеше да я стопли.

Внезапно изправи премръзналото си тяло и се спусна към звездата. Сякаш в унес протегна ледени пръсти към единствената топлинка, която виждаше от толкова дълго. Прониза я болка. Шиповете от студената, твърда обвивка я убодоха. Не можа да докосне сърцето. Гласовете в главата и закрещяха. Повтаряха един през друг за невъзможността. Говореха и, че топлината е илюзия, че не можеш да докоснеш мъртва звезда, че само ще се нарани. Но звездата не бе мъртва. Нима само тя виждаше, нима огънчето светеше само за нея. Тя знаеше, че пред нея, обвито в хладно стъкло има нещо живо и истинско. Щеше да я сгрее, трябваше.

Обикаляше дълго около острите ръбове. Търсеше път, търсеше начин. Опитваше отново и отново, но бе възнаграждавана само с още болка и крясъци от гласовете. Но не можеше да се отказва. Не и сега, когато бе така близо. Мислеше, че е способна с малката си, човешка топлинка да разтопи обвивката. Да сгрее звездата и да я разгори. Докосваше внимателно, галеше стъклото. Оставяше малки кървави отпечатъци, които бързо се покриваха със скреж. Отново шепнеше, молеше звездата да и покаже пътя към сърцето си. Молеше през сълзи, да не я оставя да умре самотна в студа. Плачеше от болка, от отчаяние. Търсеше помощ в гласовете, но единственото, което те и казваха бе че трябва да се събуди, да спре да се самонаранява. Да прекрати кошмарът си, защото звездата няма да я допусне до себе си.

Отново приседна. Обви се с ръце за да се предпази от студа. Повярва на гласовете. Вече разбираше, че е в безкраен кошмар. Красив, но илюзорен. И така студен и самотен. И ако не се събудеше щеше да замръзне до недостижимата звезда. Да се превърне в нова студена статуя, но не красива, а гротескна и ненужна. Неразбрана. Непожелана.

Тя съблече дрехите си. Остана гола и трепереща в студената мъгла. Бе сама, но се чувстваше наблюдавана. Сякаш бе в центъра на огромна сцена и публиката я гледаше и и се присмиваше. Но бе сама и сама трябваше да сложи край на кошмара. Гласовете си бяха отишли. Усещаше само глухият присмех, тръпката преди грандиозния трагичен финал на тази жалка човешка комедия. А звездата не помръдваше, бе все така красива, студена, велика.

Пое дълбоко въздух, стисна юмруци и се затича. Затича се с всичките си останали сили в простичкото си човешко тяло. Затича се да надбяга сълзите си, смеха, гласовете. Затича се да избяга от собственият си крясък, от страха и болката. Затича се за да избяга от кошмара. Но се затича и към него. Към красотата, към горещото сърце, към мечтата си. Затича се за да не може надеждата в нея да я спре, да я върне. За да не може страхът да я скове. Страхът, че ще разруши небесната статуя. Страхът, че ще убие себе си. Затича се с последните сили на изранената си душа...

И се блъсна в звездата. Остра, нечовешка, безкрайна болка я прониза сякаш от дъното на съзнанието. Увисна нанизана на острите, изваяни от студ игли. Увисна прегърнала недостижимото. Нямаше въздух, нямаше сили дори да изкрещи от болка и самосъжаление. Увисна и сърцето и в миг се пръсна. Отвори устни за да поеме дъх, и вдиша само мрак. Задушаваше се, мъглата на болката я обгърна...

Събуди се трескава. Дишаше бързо, рязко, като риба изхвърлена на брега. Беше се изправила рязко в леглото, отхвърлила завивката. Държеше гърдите си. Бе мокра от пот, мокра от сълзи. Трепереше и отново се учеше да диша, да вижда в светлината на стаята си. Беше ден, звездите ги нямаше. Тя бе будна и жива.

Отърси се. Все още докосваше внимателно тялото си, но болката я нямаше. Беше било само сън. Само кошмар. Отново дишаше спокойно. Изтри сълзите, почти се усмихна. Стана и тръгна към банята. Беше жадна. Водата трябваше да отмие споменът за кошмара.

Пусна водата да тече и се загледа в огледалото. Вгледа се в образа си. Бе същата, но нещо не бе наред. Проблемът не бе разрошената коса. Не бяха и прекалено разширените очи или стиснатите устни. Заслуша се... Рязко спря водата. Хвана студения ръб на мивката, сякаш да се задържи. Бавно вдигна ръка и докосна гърдите си. Не усети нищо. Нищичко. Вътре бе тихо, мъртвешки тихо. Сърцето и не биеше. Беше спряло, замръзнало като изстинала звезда.

Тя бе мъртва.

Project Venus - Венера във Везни

Колко бе тихо и спокойно. Не искаше да се буди, но сънят вече си беше отишъл... Часовникът на нощното шкафче показваше 13:07. Крайно време да се измъкне изпод завивките. А така не и се щеше. Уви се плътно във все още топлите чаршафи - най-фин египетски памук.

Желаеше пак да заспи с тази нежна мекота, така топло и спокойно - както когато беше дете. Когато нямаше задължения, всички проблеми на света на възрастните бяха далечни, само дочути откъслечни фрази... Когато майка и беше все още жива и млада. Четеше и приказки за лека нощ, а малкото момиче мечтаеше да бъде принцеса. Да живее в приказен замък и да се влюби в красив и смел принц. Принцът имаше сини очи, беше висок и силен - можеше да я носи в ръцете си също като чичо Бруно. Е, неговите очи бяха черни. И имаше голям белег на дясната буза, но в детските и очи, се доближаваше до красивия, доблестен принц. А белегът е сигурно от схватка с огромен дракон, който той е убил за да спаси кралството. Той рядко им гостуваше - не идваше често в Ню Йорк. А като дойдеше все се затваряха в библиотеката да си говорят с татко и. Децата не се допускаха да пречат на срещите на възрастните. Но когато си тръгваше, тя тичаше да го изпрати и той я вдигаше като перце и я подхвърляше, а рокличката и се вееше. Усмихваше се и се и казваше, че е неговата малка принцеса. Наричаше я Белла - принцеса Белла. Кристабела.

Колко сигурна се чувстваше тогава - нищо не можеше да и се случи в силната прегръдка на чичо Бруно. Сега също се чувстваше така. Топлината на изминалата нощ я караше да се усмихва тихичко в полумрака на спалнята и. Колко бе приятно да се излежава в тишината, само прашинките танцуваха в светлината на промъкнал се под тежките завеси лъч. Да можеше да спре този миг, да се превърне в малка прашинка и да се изгуби сред ласкавата слънчева светлина. Да не трябва да прави компромиси, да взима решения...

Миг и вече бе отминал. Обърна се на другата страна, далеч от светлината. В леглото до нея спеше един млад Аполон. Тя обичаше да го гледа как спи - така спокоен, тих... Като бог изваян от ръцете на гениален скулптор. Прегръщащ с ръце възглавницата - какво ли сънуваш, любими? Чаршафите се бяха смъкнали под гърба му и погледът и необезпокояван се спусна по мраморните мускули... Надолу към вдлъбнатинките под кръста му, които толкова обичаше да целува. Понякога с часове може да наблюдава тихото му дишане, издигането на гладките твърди гърди. Може да се сгуши в него и да заспи отново, слушайки ритъма на сърцето му... Колко много топлина отделяше тялото му, сякаш се излъчваше от него на сънени вълни. Студените и тънки пръсти сами пожелаха да докоснат гладката кожа, може би за да се стоплят или пък да задържат отминалата нощ...

- Хей, Крис! Време ли е вече за закуска? - детински зелени очи примигват срещу нея.
- Минава обед, поспаланко! Хайде ставай, днес имам доста работа... даже и за теб ще има.
Протягане - дълго, котешко, хищно и така мъжко. Като млад лъв, предвкусващ плячката на настъпващият ден.
- Бейби, защо не поостанем днес вкъщи, а? Почивен ден в леглото? Да продължим, от където свършихме снощи? - обхвана я с ръка нежно, но настоятелно. Придърпа я плътно до себе си и се извъртя върху нея. Наведе се и целуна - бавно, задъхано. Нямаше нужда да вижда палавия блясък в очите му, за да усети сутрешните му копнежи, твърди намерения - твърде близо... Дали пък да не поостанат? Ох, нямаше начин, денят вече течеше. Работен ден!
- Тони, не ти плащам за да ме търкаляш в леглото! Ставай и отивай под душа! Днес ще трябва да се разходиш до Джърси. Трябват ми спешно последните данъчни отчети от "Белс Ентерпрайз".
- Кисела си - пак ли ще се виждаш с Максим? Не поделихте ли вече всичко? Защо не ме оставиш да му обясня аз някои неща? - леко потрепване с гръдни мускули, здраво стисната челюст. Снимка от National Geographic "Млад хищник се перчи пред женска"...
- Не съм кисела! Но да... ще се виждам със старият Макс... това, обаче не е твоя работа! Аз ще се оправя с тези проблеми. Ако толкова държиш да се правиш на "смел рицар" - заминавай по-бързо за Джърси, там ще ми помогнеш повече.
- Добре де, Крис, не се цупи! Знаеш, че само се опитвам да помогна, винаги се напрягаш след тези срещи. Защо да не бъда там до теб, няма да се намесвам, просто ще присъствам. Знаеш, че понякога има нужда от демонстрация на сила? Винаги е така между мъжете. Защо винаги ти трябва да бъдеш твърдата и силната? Не можеш да вършиш всичко сама! Довери ми се да се погрижа за теб. Или е заради това с баща ти? Прежали го най-сетне и продължи с живота си!
- О, я млъквай, Тони! Не се и опитвай ме анализираш! Плащам на психоаналитика си, да ми държи ръката. Твоята работа е друга и вече закъсняваш!...И вземи се избръсни, изглеждаш като измачкан третокласен Казанова!...
- Преди ти харесваше да ти боцкам...
- Веднага! И ми донеси кафе на връщане...

Гримираше се бавно и умело пред огледалото - малко спирала за мигли, червило. Кожата и нямаше нужда от нищо освен лек овлажняваш крем - винаги е била бледа и кадифено гладка. Преди не харесваше чертите си - прекалено изсечени остри скули, тънки устни, остра малка брадичка. Съвсем не като моделите от списанията. И носът и беше прекалено дълъг - носът на баща и. Преди не искаше да прилича на него, искаше да е красива, женствена... Сега харесваше тази наследственост. Тя несъмнено бе негова дъщеря и носеше гордо фамилното име. Баща и и липсваше, имаше нужда от съветите му сега - той винаги знаеше как трябва да се постъпи, какво да каже... Само веднъж сгреши и това му коства живота. Малко разсейване и сега тя беше сама. Погледна в огледалото - имаше сълзи в тъмните и очи. Не трябваше да са там, дори и сама тя беше силна. Преглътна ги...

Прическата почти не отнемаше време - косата и беше гладка и послушна. Напоследък бе станала прекалено дълга, но Тони я харесваше такава. Казваше, че една жена трябва да има дълга коса. А тя не можеше да понася кичурите покрай лицето си. Тъмночервени - косите на майка и. Баща и винаги казваше, че рубините в косите им са най-ценното му богатство. А майка и се смееше и отговаряше, че тогава може да си позволи да и купи ново кожено палто... Така и липсваше този искрен смях, тези ласкави ръце, които тогава решеха косите и. Отдавна изгуби тяхната топлота. Сега сама галеше червената коса, а тя се спускаше по гърба и заедно с вълни от спомени. Но тези спомени не я стопляха, гърбът и потръпна...

Подът в дневната беше леден под още босите и крака - големи квадрати черен и бял мрамор. Шахмат. Баща и я научи да играе. Казваше, че това е играта на силните. А тя си представяше, че е дамата и всички фигури безстрашно я охраняват. Не, не дамата е важна, Белла - важен е царят! Дамата е много силна фигура, но царят е владетелят на дъската. Ако го загубиш - губиш играта! Нищо, тя все пак искаше да запази дамата...

Настани се удобно в огромното кожено кресло. То беше направено за големи мъже, за баща и - тя просто се губеше в него. Може би затова премяташе крак през облегалката - като хлапе. Запали цигара и всмукна дълбоко. Обожаваше първата цигара за деня - отровна, вредна, ала адски нужна. Пушеше прекалено силни цигари. Веднъж Тони ги опита и го удариха в главата. Колко се смя тогава на пребледнялото му лице. Тези цигари бяха само за истинските никотинови наркомани - тежки, ароматни. Чичо Бруно пушеше същите и редовно и изпращаше. Цигари само за силни, твърди мъже...

- Ето ти кафето! Как можеш да я пиеш тая гадост?
- Не е гадост! Истинското кафе трябва да е такова - черно, силно и горчиво! Боже, говориш като ученичка! Ти си този, който пие бълвочи, миришещи на бонбони, че и с такъв вкус...
- Аз пък си обичам капучиното сладко - не страдам от комплекси на тема мъжественост! А и доста ученички ме харесват... - поредния предизвикателно мачовски поглед. Колко его може да се побере само в едно мъжко тяло, пък дори и толкова атлетично?
-Ученички, а, Тони? А казваш ли им, кой ти купува марковите дрешки?
-Хей, Крис, стига де! Знаеш, че само те дразня - ти си единствената жена за мен! - опаланка, младият хищник май настъпи нечия опашка и сега ще се наложи да подвие своята. Тя мразеше, когато един мъж почне да се умилква...

- Пак ли си облякла един от "мъжките" си костюми? Защо не носиш прекрасните си рокли, Крис? С тях си като принцеса, като богиня...

Тя се загледа в дрехите си - риза, сако. Все още беше с обута само в дантелените си боксерки - не искаше да измачка панталоните си докато "закусва". Дрехи шити специално за нея. При шивача, който шие за семейството и още от преди тя да се роди. Нищо прекалено крещящо - меки пастелни тонове - бежово, кремаво, прасковено - подчертаваха прекрасно червените и коси. Прилягаха толкова леко, прикриваха женските и форми - това са дрехи за бизнес. Малките и гърди почти не личаха под ризата, а тя и без това ненавиждаше сутиените. Сутиените само напомняха за времето, когато мечтаеше да и пораснат гърдите като на приятелката и Санди. Санди - руса и синеока кукла Барби. И всички момчета си падаха по нея, защото имаше цици. Майка и каза, че просто и трябва още малко време, че трябва да почака. Тя беше все още крехка, неразцъфнала пъпка, но скоро щеше да се превърне в прекрасен ароматен цвят.

Така и не дочака. Гърдите и останаха като попарен от слана неразцъфнал цвят - вечно красив и свеж, но незавършен. Такава застина и тя - на погребението на баща си. Беше пролет, през нощта беше паднала слана. Помнеше прекрасните дървета на гробището, отрупани с бледорозови цветове - замръзнали завинаги, мъртви. След това забрави за Санди и за циците - не я интересуваше вече пуберският интерес на момчетата.

След опелото чичо Бруно дойде при нея и тя за първи път видя сълзи в очите му. Видя бръчките на челото. Преди виждаше само тези покрай устните му, когато се усмихваше. Тогава той не се смееше, а белегът на лицето му изглеждаше като мълния, посред спокойно пролетно небе. Той хвана ръцете и и само каза "Съжалявам, Белла! Не бях там, не можах да го прикрия... Съжалявам, принцесо! Бъди силна!". Но тя бе на 17...

Нищо и нямаше на дрехите. Бяха стилни и елегантни. Бизнес облекло, тя отиваше на работа, не на срещи. Панталонът с тънко райе издължаваше и без това стройните и крака. А специално скроеното сако, скриваше чудесно оръжието под него. Нищо екстравагантно - само бизнес!

- Хайде стига, Тони! Знаеш добре, че така се обличам за работа! Не почвай да се правиш и на стилист!
- Добре, добре, бейби! Извинявай! Знаеш, че и така си секси. Просто... липсва ми малко от онази Крис, с която танцувахме цяла нощ на онази сватба на братовчедка ти. Беше в дълга тъмносиня рокля, обсипана с кристали... Помниш ли? Хайде да излезем довечера! Ще те заведа в новия клуб, страшно е шикозен. Ще можеш да подразниш бамбините с новата си Versace? Какво ще кажеш, бейби? Казват, че и Парис ще бъде там...
- Довечера? Искаш да ме изведеш довечера? Както едно време и да идем в клуба?
- Да, защо? Какво има, Крис?
- Нищо... Нищо Тони, няма нищо, замислила се бях... Ами чудесно! Довечера нямам ангажименти. Защо пък да не видим дали мога да ядосам Парис с новите си парцалки...
- Страхотно, бейби! Ще те взема към 8... мислиш ли, че ще съм свършил дотогава? С онова в Джърси?
- Да, Тони, не се тревожи. Фред ще дойде с теб и ще свършите бързо.
- Фред, Дебелия Фред? Че за какъв ми е Дебелия Фред, мога и сам да взема документите! Не ми трябва бавачка...
- Тони, скъпи, вече говорих с Фред. Той ще кара, и без това винаги си казвал, че мразиш да шофираш до там. А и така ще изглежда по-представително. Фред познава хората, от които искам документите. И те го познават... Така ще свършите по-бързо. Ти сам говореше, за показност и сила...
- Но Крис, скъпа... Дебелият Фред е горила, не е ли малко пресилено за едни документи от наша собствена фирма?
- Не го мисли, скъпи! Може би просто съм леко поизнервена напоследък, след всички полицейски акции. А и китайците... Иди с Фред, за да съм спокойна, че всичко с теб ще бъде наред. Заради мен, Тони?
-Добре, Крис! Ти си шефът все пак. Мило е, че се безпокоиш за мен. Не се притеснявай, оправям се в бизнеса. Някой ден се надявам да те убедя, че ставам за съдружник. Не ги мисли китайците - знаеш, че аз водя преговорите там. Всичко ще е наред!
-Хайде тръгвай, любими! Закъсняваш!
- До довечера, бейби! Дай целувка...

До довечера...Тони, Антонио. Мъжът, в когото тя се влюби. Преди 5 години, на сватбата на братовчедката Мария. Мъжът, който я накара да се почувства жена и я направи такава, още същата вечер... Бяха щастливи заедно. Доверяваше му се напълно. Делеше леглото и парите си с него. И властта. Семейната власт. Бизнеса на Фамилията. А тя ръководеше този бизнес след смъртта на баща си. Една от петте италиански фамилии в Ню Йорк.

Вестниците умираха да пишат за крехката бледна девойка, притисната между страховитите мафиоти. Такава трагична съдба. Загубва рано баща си, убит при престрелка - разчистване на сметки. Майка и почива година след това - разрив на сърцето. Девойката наследява богатсво и власт, но несъмнено е пионка в мръсните ръце на гангстерите. Годеникът и е най-вероятният бъдещ бос на фамилията, особено имайки предвид сицилианските му корени и съмнително минало в Европа. Прах и суета!

Миналата седмица се срещна с чичо Бруно. Той всякаш бе издялан от скалите, на които е бил прикован Прометей. Дори остарял оставаше твърд и непоклатим. И белегът от нож на бузата си бе все там. Така и не и разказа как точно го е получил. Беше чувала слухове, че преди много години, още в Италия някакви конкуренти са го хванали. Решили да го направят показна жертва, за назидание на останалите... Разказваха, че избил всички, дори всичките мъже роднини на участниците. Останал е само белегът...

- Белла, как си принцесо? Разхубавила си се, явно любовта с младият Антонио ти се отразява добре... Да чакам ли покана за сватба?
- Чичо Бруно! Галантен както винаги! Не бързай за сватбата още - засега бизнеса е на първо място за мен. А и нали за това сме тук днес - имаше новини за мен?
- Белла, Белла! Като баща ти си - първо бизнеса! Ами добре - да говорим по работа! Срещнах се с Максим, обсъдихме разширяването на териториите в Чикаго. Съгласи се с предложенията ти за съвместна работа, но поиска да се срещне с теб за да си стиснете ръцете. Старият мошеник, ако не го познавах щях да помисля, че ти е хвърлил око. Но го знам, че харесва по-млади от теб. И не жени... Просто действа в старите традиции - иска да види очите ти преди да се съгласи да си партнирате. Естествено, аз ще те придружа - не бих те оставил сама на такива срещи.
- Бруно, не е необходимо винаги да бдиш над мен. Имам достатъчно охрана по всяко време на денонощието...
- Не, принцесо! Знаеш, че ще дойда! Загубих баща ти, не бих преживял да загубя и теб!
- Ти ще преживееш всичко, чичо Бруно! Добре, добре... Предавам се! А научи ли нещо за проблема с полицията? Нали уж си плащаме редовно, защо изведнъж решиха да създават проблеми?
- Научих... Няма да ти хареса, Белла! Има някой от нашите, който снася информация на един детектив - нов и много гладен. Ченгето - вече е минало, погрижих се за това, вече го разследват неговите си... Обаче нашият човек...
- Някой от нас? Как? Защо?
- Да, принцесо, някой вътрешен - някой близък. Доколкото знам, играе за китайците. Снася им информация, прецаква ни с полицията, за да им освободи територии...
- Китайците? Тони се занимава с тях. Мислех, че всичко върви наред там, клекнали са и са се отказали да ни пречат...
- Ами... Там е проблема, скъпа... Антонио...
- Какво Антонио? Хайде, не съм вече дете - казвай!
- Белла, точно той е предателят.
- Тони? Моят Тони? Как? Не би посмял! Не би могъл... Защо? Има всичко... Онзи ден говорихме дори за брак, деца... Не, не може да е той. Информаторът ти греши!
- Белла, успокой се! Явно е искал той да управлява, полакомил се е. Не знам точно защо. Но няма грешка - виж тези снимки...

Известен бар. Китайския квартал. Известни китайски "бизнесмени". Антонио. Руса, силиконова крава в скута му. Усмивки. Пачка долари. Още усмивки. Кокаин. Чернокоса китайка. По прашки. Тони. В устата и. Усмивки.

Стана и лошо. Трябваше да повърне, искаше да избяга...

Не избяга!

- Добре ли си сега, принцесо? Естествено, винаги има вероятност да не е това, което си мислим, но...
- Какво "но"? Няма място за "но" в този бизнес, Бруно! Ти си ме учил на това! И няма милост за хората предали Фамилията!
- Няма! Съжалявам, Белла! Знам, че го обичаш...
- Обичах! Той е минало! Как ще оправим проблемите с китайците?
- Мисля, че отново ще трябва да им покажем, кой е силният отбор. Малко показно.
- Съгласна! Ще го организираш ли?
- Разбира се. Искаш ли да организирам и... какво искаш да направя с Антонио?
- Не се грижи за това! Това е мой проблем! Аз ще се справя с него.
- Сигурна ли...
- Да! Повече от сигурна! Него вече го няма! Само той още не го знае...

Тони вече го няма. Излезе преди час. Вече наистина го няма. Дебелият Фред се е погрижил. Той е добър в разчистването на проблеми. И винаги е бил верен на баща и. И на нея. Тони е потънал е, а безжизнените му зелени очи няма да лъжат никога вече. Тони - нейният принц. Но защо освен ръката на принцесата поиска и цялото кралство? Не, рицарската броня не може да отрази пистолетен изстрел от упор. Дали е бил смел? Доблестен? Мъж до последно? Пълзял е! Както винаги, молел е, лъгал е... Тони е мъртъв! Принцът? Него никога не го е имало...

Време е да излиза - има час при фризьорът. Най-сетне ще подстриже косата си, както и харесва. Вече няма кой да и забранява. Няма кой да я нарича "бейби" или "Крис". Тя мрази името "Крис". Тя е Белла, принцеса Белла! Кристабела...