Project Venus - Венера във Везни

Колко бе тихо и спокойно. Не искаше да се буди, но сънят вече си беше отишъл... Часовникът на нощното шкафче показваше 13:07. Крайно време да се измъкне изпод завивките. А така не и се щеше. Уви се плътно във все още топлите чаршафи - най-фин египетски памук.

Желаеше пак да заспи с тази нежна мекота, така топло и спокойно - както когато беше дете. Когато нямаше задължения, всички проблеми на света на възрастните бяха далечни, само дочути откъслечни фрази... Когато майка и беше все още жива и млада. Четеше и приказки за лека нощ, а малкото момиче мечтаеше да бъде принцеса. Да живее в приказен замък и да се влюби в красив и смел принц. Принцът имаше сини очи, беше висок и силен - можеше да я носи в ръцете си също като чичо Бруно. Е, неговите очи бяха черни. И имаше голям белег на дясната буза, но в детските и очи, се доближаваше до красивия, доблестен принц. А белегът е сигурно от схватка с огромен дракон, който той е убил за да спаси кралството. Той рядко им гостуваше - не идваше често в Ню Йорк. А като дойдеше все се затваряха в библиотеката да си говорят с татко и. Децата не се допускаха да пречат на срещите на възрастните. Но когато си тръгваше, тя тичаше да го изпрати и той я вдигаше като перце и я подхвърляше, а рокличката и се вееше. Усмихваше се и се и казваше, че е неговата малка принцеса. Наричаше я Белла - принцеса Белла. Кристабела.

Колко сигурна се чувстваше тогава - нищо не можеше да и се случи в силната прегръдка на чичо Бруно. Сега също се чувстваше така. Топлината на изминалата нощ я караше да се усмихва тихичко в полумрака на спалнята и. Колко бе приятно да се излежава в тишината, само прашинките танцуваха в светлината на промъкнал се под тежките завеси лъч. Да можеше да спре този миг, да се превърне в малка прашинка и да се изгуби сред ласкавата слънчева светлина. Да не трябва да прави компромиси, да взима решения...

Миг и вече бе отминал. Обърна се на другата страна, далеч от светлината. В леглото до нея спеше един млад Аполон. Тя обичаше да го гледа как спи - така спокоен, тих... Като бог изваян от ръцете на гениален скулптор. Прегръщащ с ръце възглавницата - какво ли сънуваш, любими? Чаршафите се бяха смъкнали под гърба му и погледът и необезпокояван се спусна по мраморните мускули... Надолу към вдлъбнатинките под кръста му, които толкова обичаше да целува. Понякога с часове може да наблюдава тихото му дишане, издигането на гладките твърди гърди. Може да се сгуши в него и да заспи отново, слушайки ритъма на сърцето му... Колко много топлина отделяше тялото му, сякаш се излъчваше от него на сънени вълни. Студените и тънки пръсти сами пожелаха да докоснат гладката кожа, може би за да се стоплят или пък да задържат отминалата нощ...

- Хей, Крис! Време ли е вече за закуска? - детински зелени очи примигват срещу нея.
- Минава обед, поспаланко! Хайде ставай, днес имам доста работа... даже и за теб ще има.
Протягане - дълго, котешко, хищно и така мъжко. Като млад лъв, предвкусващ плячката на настъпващият ден.
- Бейби, защо не поостанем днес вкъщи, а? Почивен ден в леглото? Да продължим, от където свършихме снощи? - обхвана я с ръка нежно, но настоятелно. Придърпа я плътно до себе си и се извъртя върху нея. Наведе се и целуна - бавно, задъхано. Нямаше нужда да вижда палавия блясък в очите му, за да усети сутрешните му копнежи, твърди намерения - твърде близо... Дали пък да не поостанат? Ох, нямаше начин, денят вече течеше. Работен ден!
- Тони, не ти плащам за да ме търкаляш в леглото! Ставай и отивай под душа! Днес ще трябва да се разходиш до Джърси. Трябват ми спешно последните данъчни отчети от "Белс Ентерпрайз".
- Кисела си - пак ли ще се виждаш с Максим? Не поделихте ли вече всичко? Защо не ме оставиш да му обясня аз някои неща? - леко потрепване с гръдни мускули, здраво стисната челюст. Снимка от National Geographic "Млад хищник се перчи пред женска"...
- Не съм кисела! Но да... ще се виждам със старият Макс... това, обаче не е твоя работа! Аз ще се оправя с тези проблеми. Ако толкова държиш да се правиш на "смел рицар" - заминавай по-бързо за Джърси, там ще ми помогнеш повече.
- Добре де, Крис, не се цупи! Знаеш, че само се опитвам да помогна, винаги се напрягаш след тези срещи. Защо да не бъда там до теб, няма да се намесвам, просто ще присъствам. Знаеш, че понякога има нужда от демонстрация на сила? Винаги е така между мъжете. Защо винаги ти трябва да бъдеш твърдата и силната? Не можеш да вършиш всичко сама! Довери ми се да се погрижа за теб. Или е заради това с баща ти? Прежали го най-сетне и продължи с живота си!
- О, я млъквай, Тони! Не се и опитвай ме анализираш! Плащам на психоаналитика си, да ми държи ръката. Твоята работа е друга и вече закъсняваш!...И вземи се избръсни, изглеждаш като измачкан третокласен Казанова!...
- Преди ти харесваше да ти боцкам...
- Веднага! И ми донеси кафе на връщане...

Гримираше се бавно и умело пред огледалото - малко спирала за мигли, червило. Кожата и нямаше нужда от нищо освен лек овлажняваш крем - винаги е била бледа и кадифено гладка. Преди не харесваше чертите си - прекалено изсечени остри скули, тънки устни, остра малка брадичка. Съвсем не като моделите от списанията. И носът и беше прекалено дълъг - носът на баща и. Преди не искаше да прилича на него, искаше да е красива, женствена... Сега харесваше тази наследственост. Тя несъмнено бе негова дъщеря и носеше гордо фамилното име. Баща и и липсваше, имаше нужда от съветите му сега - той винаги знаеше как трябва да се постъпи, какво да каже... Само веднъж сгреши и това му коства живота. Малко разсейване и сега тя беше сама. Погледна в огледалото - имаше сълзи в тъмните и очи. Не трябваше да са там, дори и сама тя беше силна. Преглътна ги...

Прическата почти не отнемаше време - косата и беше гладка и послушна. Напоследък бе станала прекалено дълга, но Тони я харесваше такава. Казваше, че една жена трябва да има дълга коса. А тя не можеше да понася кичурите покрай лицето си. Тъмночервени - косите на майка и. Баща и винаги казваше, че рубините в косите им са най-ценното му богатство. А майка и се смееше и отговаряше, че тогава може да си позволи да и купи ново кожено палто... Така и липсваше този искрен смях, тези ласкави ръце, които тогава решеха косите и. Отдавна изгуби тяхната топлота. Сега сама галеше червената коса, а тя се спускаше по гърба и заедно с вълни от спомени. Но тези спомени не я стопляха, гърбът и потръпна...

Подът в дневната беше леден под още босите и крака - големи квадрати черен и бял мрамор. Шахмат. Баща и я научи да играе. Казваше, че това е играта на силните. А тя си представяше, че е дамата и всички фигури безстрашно я охраняват. Не, не дамата е важна, Белла - важен е царят! Дамата е много силна фигура, но царят е владетелят на дъската. Ако го загубиш - губиш играта! Нищо, тя все пак искаше да запази дамата...

Настани се удобно в огромното кожено кресло. То беше направено за големи мъже, за баща и - тя просто се губеше в него. Може би затова премяташе крак през облегалката - като хлапе. Запали цигара и всмукна дълбоко. Обожаваше първата цигара за деня - отровна, вредна, ала адски нужна. Пушеше прекалено силни цигари. Веднъж Тони ги опита и го удариха в главата. Колко се смя тогава на пребледнялото му лице. Тези цигари бяха само за истинските никотинови наркомани - тежки, ароматни. Чичо Бруно пушеше същите и редовно и изпращаше. Цигари само за силни, твърди мъже...

- Ето ти кафето! Как можеш да я пиеш тая гадост?
- Не е гадост! Истинското кафе трябва да е такова - черно, силно и горчиво! Боже, говориш като ученичка! Ти си този, който пие бълвочи, миришещи на бонбони, че и с такъв вкус...
- Аз пък си обичам капучиното сладко - не страдам от комплекси на тема мъжественост! А и доста ученички ме харесват... - поредния предизвикателно мачовски поглед. Колко его може да се побере само в едно мъжко тяло, пък дори и толкова атлетично?
-Ученички, а, Тони? А казваш ли им, кой ти купува марковите дрешки?
-Хей, Крис, стига де! Знаеш, че само те дразня - ти си единствената жена за мен! - опаланка, младият хищник май настъпи нечия опашка и сега ще се наложи да подвие своята. Тя мразеше, когато един мъж почне да се умилква...

- Пак ли си облякла един от "мъжките" си костюми? Защо не носиш прекрасните си рокли, Крис? С тях си като принцеса, като богиня...

Тя се загледа в дрехите си - риза, сако. Все още беше с обута само в дантелените си боксерки - не искаше да измачка панталоните си докато "закусва". Дрехи шити специално за нея. При шивача, който шие за семейството и още от преди тя да се роди. Нищо прекалено крещящо - меки пастелни тонове - бежово, кремаво, прасковено - подчертаваха прекрасно червените и коси. Прилягаха толкова леко, прикриваха женските и форми - това са дрехи за бизнес. Малките и гърди почти не личаха под ризата, а тя и без това ненавиждаше сутиените. Сутиените само напомняха за времето, когато мечтаеше да и пораснат гърдите като на приятелката и Санди. Санди - руса и синеока кукла Барби. И всички момчета си падаха по нея, защото имаше цици. Майка и каза, че просто и трябва още малко време, че трябва да почака. Тя беше все още крехка, неразцъфнала пъпка, но скоро щеше да се превърне в прекрасен ароматен цвят.

Така и не дочака. Гърдите и останаха като попарен от слана неразцъфнал цвят - вечно красив и свеж, но незавършен. Такава застина и тя - на погребението на баща си. Беше пролет, през нощта беше паднала слана. Помнеше прекрасните дървета на гробището, отрупани с бледорозови цветове - замръзнали завинаги, мъртви. След това забрави за Санди и за циците - не я интересуваше вече пуберският интерес на момчетата.

След опелото чичо Бруно дойде при нея и тя за първи път видя сълзи в очите му. Видя бръчките на челото. Преди виждаше само тези покрай устните му, когато се усмихваше. Тогава той не се смееше, а белегът на лицето му изглеждаше като мълния, посред спокойно пролетно небе. Той хвана ръцете и и само каза "Съжалявам, Белла! Не бях там, не можах да го прикрия... Съжалявам, принцесо! Бъди силна!". Но тя бе на 17...

Нищо и нямаше на дрехите. Бяха стилни и елегантни. Бизнес облекло, тя отиваше на работа, не на срещи. Панталонът с тънко райе издължаваше и без това стройните и крака. А специално скроеното сако, скриваше чудесно оръжието под него. Нищо екстравагантно - само бизнес!

- Хайде стига, Тони! Знаеш добре, че така се обличам за работа! Не почвай да се правиш и на стилист!
- Добре, добре, бейби! Извинявай! Знаеш, че и така си секси. Просто... липсва ми малко от онази Крис, с която танцувахме цяла нощ на онази сватба на братовчедка ти. Беше в дълга тъмносиня рокля, обсипана с кристали... Помниш ли? Хайде да излезем довечера! Ще те заведа в новия клуб, страшно е шикозен. Ще можеш да подразниш бамбините с новата си Versace? Какво ще кажеш, бейби? Казват, че и Парис ще бъде там...
- Довечера? Искаш да ме изведеш довечера? Както едно време и да идем в клуба?
- Да, защо? Какво има, Крис?
- Нищо... Нищо Тони, няма нищо, замислила се бях... Ами чудесно! Довечера нямам ангажименти. Защо пък да не видим дали мога да ядосам Парис с новите си парцалки...
- Страхотно, бейби! Ще те взема към 8... мислиш ли, че ще съм свършил дотогава? С онова в Джърси?
- Да, Тони, не се тревожи. Фред ще дойде с теб и ще свършите бързо.
- Фред, Дебелия Фред? Че за какъв ми е Дебелия Фред, мога и сам да взема документите! Не ми трябва бавачка...
- Тони, скъпи, вече говорих с Фред. Той ще кара, и без това винаги си казвал, че мразиш да шофираш до там. А и така ще изглежда по-представително. Фред познава хората, от които искам документите. И те го познават... Така ще свършите по-бързо. Ти сам говореше, за показност и сила...
- Но Крис, скъпа... Дебелият Фред е горила, не е ли малко пресилено за едни документи от наша собствена фирма?
- Не го мисли, скъпи! Може би просто съм леко поизнервена напоследък, след всички полицейски акции. А и китайците... Иди с Фред, за да съм спокойна, че всичко с теб ще бъде наред. Заради мен, Тони?
-Добре, Крис! Ти си шефът все пак. Мило е, че се безпокоиш за мен. Не се притеснявай, оправям се в бизнеса. Някой ден се надявам да те убедя, че ставам за съдружник. Не ги мисли китайците - знаеш, че аз водя преговорите там. Всичко ще е наред!
-Хайде тръгвай, любими! Закъсняваш!
- До довечера, бейби! Дай целувка...

До довечера...Тони, Антонио. Мъжът, в когото тя се влюби. Преди 5 години, на сватбата на братовчедката Мария. Мъжът, който я накара да се почувства жена и я направи такава, още същата вечер... Бяха щастливи заедно. Доверяваше му се напълно. Делеше леглото и парите си с него. И властта. Семейната власт. Бизнеса на Фамилията. А тя ръководеше този бизнес след смъртта на баща си. Една от петте италиански фамилии в Ню Йорк.

Вестниците умираха да пишат за крехката бледна девойка, притисната между страховитите мафиоти. Такава трагична съдба. Загубва рано баща си, убит при престрелка - разчистване на сметки. Майка и почива година след това - разрив на сърцето. Девойката наследява богатсво и власт, но несъмнено е пионка в мръсните ръце на гангстерите. Годеникът и е най-вероятният бъдещ бос на фамилията, особено имайки предвид сицилианските му корени и съмнително минало в Европа. Прах и суета!

Миналата седмица се срещна с чичо Бруно. Той всякаш бе издялан от скалите, на които е бил прикован Прометей. Дори остарял оставаше твърд и непоклатим. И белегът от нож на бузата си бе все там. Така и не и разказа как точно го е получил. Беше чувала слухове, че преди много години, още в Италия някакви конкуренти са го хванали. Решили да го направят показна жертва, за назидание на останалите... Разказваха, че избил всички, дори всичките мъже роднини на участниците. Останал е само белегът...

- Белла, как си принцесо? Разхубавила си се, явно любовта с младият Антонио ти се отразява добре... Да чакам ли покана за сватба?
- Чичо Бруно! Галантен както винаги! Не бързай за сватбата още - засега бизнеса е на първо място за мен. А и нали за това сме тук днес - имаше новини за мен?
- Белла, Белла! Като баща ти си - първо бизнеса! Ами добре - да говорим по работа! Срещнах се с Максим, обсъдихме разширяването на териториите в Чикаго. Съгласи се с предложенията ти за съвместна работа, но поиска да се срещне с теб за да си стиснете ръцете. Старият мошеник, ако не го познавах щях да помисля, че ти е хвърлил око. Но го знам, че харесва по-млади от теб. И не жени... Просто действа в старите традиции - иска да види очите ти преди да се съгласи да си партнирате. Естествено, аз ще те придружа - не бих те оставил сама на такива срещи.
- Бруно, не е необходимо винаги да бдиш над мен. Имам достатъчно охрана по всяко време на денонощието...
- Не, принцесо! Знаеш, че ще дойда! Загубих баща ти, не бих преживял да загубя и теб!
- Ти ще преживееш всичко, чичо Бруно! Добре, добре... Предавам се! А научи ли нещо за проблема с полицията? Нали уж си плащаме редовно, защо изведнъж решиха да създават проблеми?
- Научих... Няма да ти хареса, Белла! Има някой от нашите, който снася информация на един детектив - нов и много гладен. Ченгето - вече е минало, погрижих се за това, вече го разследват неговите си... Обаче нашият човек...
- Някой от нас? Как? Защо?
- Да, принцесо, някой вътрешен - някой близък. Доколкото знам, играе за китайците. Снася им информация, прецаква ни с полицията, за да им освободи територии...
- Китайците? Тони се занимава с тях. Мислех, че всичко върви наред там, клекнали са и са се отказали да ни пречат...
- Ами... Там е проблема, скъпа... Антонио...
- Какво Антонио? Хайде, не съм вече дете - казвай!
- Белла, точно той е предателят.
- Тони? Моят Тони? Как? Не би посмял! Не би могъл... Защо? Има всичко... Онзи ден говорихме дори за брак, деца... Не, не може да е той. Информаторът ти греши!
- Белла, успокой се! Явно е искал той да управлява, полакомил се е. Не знам точно защо. Но няма грешка - виж тези снимки...

Известен бар. Китайския квартал. Известни китайски "бизнесмени". Антонио. Руса, силиконова крава в скута му. Усмивки. Пачка долари. Още усмивки. Кокаин. Чернокоса китайка. По прашки. Тони. В устата и. Усмивки.

Стана и лошо. Трябваше да повърне, искаше да избяга...

Не избяга!

- Добре ли си сега, принцесо? Естествено, винаги има вероятност да не е това, което си мислим, но...
- Какво "но"? Няма място за "но" в този бизнес, Бруно! Ти си ме учил на това! И няма милост за хората предали Фамилията!
- Няма! Съжалявам, Белла! Знам, че го обичаш...
- Обичах! Той е минало! Как ще оправим проблемите с китайците?
- Мисля, че отново ще трябва да им покажем, кой е силният отбор. Малко показно.
- Съгласна! Ще го организираш ли?
- Разбира се. Искаш ли да организирам и... какво искаш да направя с Антонио?
- Не се грижи за това! Това е мой проблем! Аз ще се справя с него.
- Сигурна ли...
- Да! Повече от сигурна! Него вече го няма! Само той още не го знае...

Тони вече го няма. Излезе преди час. Вече наистина го няма. Дебелият Фред се е погрижил. Той е добър в разчистването на проблеми. И винаги е бил верен на баща и. И на нея. Тони е потънал е, а безжизнените му зелени очи няма да лъжат никога вече. Тони - нейният принц. Но защо освен ръката на принцесата поиска и цялото кралство? Не, рицарската броня не може да отрази пистолетен изстрел от упор. Дали е бил смел? Доблестен? Мъж до последно? Пълзял е! Както винаги, молел е, лъгал е... Тони е мъртъв! Принцът? Него никога не го е имало...

Време е да излиза - има час при фризьорът. Най-сетне ще подстриже косата си, както и харесва. Вече няма кой да и забранява. Няма кой да я нарича "бейби" или "Крис". Тя мрази името "Крис". Тя е Белла, принцеса Белла! Кристабела...