Сезони

Как мечтая да е пролет,
да съм черешов нежен цвят.
Тъй крехка, мъничка и чиста -
красотата в твоя свят.

И искам също да е лято,
да бъда морски пясък топъл.
Възбуждащо по теб да лепна -
страстен оргазмен вопъл.

През есента да се превърна
във жълто паднало листо,
да шумоля и да ти шепна,
за всичко някога било.

И зимата, когато дойде -
снежинка беличка да съм.
На устните ти тъй горещи,
да се стопя и стана сън.

Уморена

Уморена се завръщам
от някъде, от никъде, оттам.
Съзнанието си прегръщам,
говоря си сама без срам.

И уморено бавно крача,
нанякъде, на никъде, натам.
И нищичко не търся вече,
във мен не е останал плам.

Пристигам късно, уморена,
и някъде, и никъде, тук и сега.
Но сили имам ли във мене,
съдбата си да променя?

Искам още

Искам още!
От същото.
И нещо във добавка...
Да, изненадай ме!

И пак ми дай от моето,
любимото...
Знаеш как го обичам,
точно както ми го даваш.

Не, не ми стига,
трябва ми още...
От това, лично твоето,
искам го!

Дай ми още,
не ми отказвай!
Само ти го имаш,
пристрастена съм...

Баба Яга

Вдън горите тилилейски,
посред блато най-зловонно,
се издига страшна къща.
На крака кокоши, криви,
със прозорци тъмни, гладни -
оттам никой се не връща.

Там живее Баба Яга,
вещица най-зла, проклета -
с младички мъже се храни.
И ги дебне скришом нощем,
през прозорците наднича,
търси хубавци отбрани.

Щом си жертва набележи,
на вратата тя почуква,
моли да я пуснат вътре.
На красива се престорва,
млада, кротка и невинна -
казва, ще си тръгне утре.

Със гласеца меден, нежен,
ниже ласкаво, напевно -
гали мъжкото им его.
Жертвата се омагьосва,
и душата си отваря -
късно вече е за него.

Вътре щом я ней допуснат,
с писък грозен тя се спуска,
с нокти плячката си грабва.
Бавно в мрежи го оплита,
със въжета задушава -
веч да бърза тя не трябва.

После литва със метлата,
над градчета тихо спящи,
отвлича бедния човек.
Към ужасната къщурка,
а той гърчи се и стене -
пътят му не ще е лек.

Щом в бърлогата си стъпи,
огнището си тя разпалва,
закачва черният котел.
Младежът даже не развързва,
и с нож огромен и злокобен,
заколва го като петел.

И вещо тя го разфасова,
дори все още да потрепва,
отделя крехкото месце.
Пържолки и сланинка сладка,
и дробче, мозък, бъбрек,
дори застинало сърце.

Изсипва всичко във котела,
добавя свежи зеленчуци,
подправки най-разнообразни.
Тя кулинарка е изкусна,
и готви вкусно, здравословно,
готовата храна я дразни.

Със мъжкото месо се храни,
с плътта тъй вкусна, свежа,
със силата им, с младостта.
Но също жадно тя изпива
и чувствата - страстта гореща
изсмуква бавно любовта.

Тъй вещицата грозна, стара
пирува в къщата зловеща,
и дъвче, мляска до зори.
И сутрин кокалчета глозга,
сред тях доволна тя заспива,
в сърцето злобата гори.

Плашка за лека нощ

Мрак се спуска над земята
и тишина обвива всичко.
Мирно, кротко спят децата,
в нощта сам ходи тъмен чичко.

По улиците бавно броди,
наднича в тъмните стъкла.
И търси той дечица сладки,
заспали в мекички легла.

И щом намери непослушни,
творили пакости навред,
безшумно влиза във дома им,
приготвя се да сложи ред.

Отваря той огромна чанта,
пълна със ножове, игли,
и шипци, клещи и триони -
май някой ще го заболи!

И този чичко тъмен, мрачен
запретва ноктести ръце.
И безпогрешно ги насочва,
към мъничкото сърчице.

И с пръсти тънки и изкусни,
той сънищата дърпа вън.
Изважда ги и ги опъва,
и ножици разтваря с звън.

Изрязва той там всичко светло,
и всичко радостно, красиво.
Избожда с мънички карфици,
веселие да няма живо.

И после той поставя кръпки,
огромни, черни, уродливи.
И плътно, грозно ги пришива,
с иглата крива и ръждива.

И сънищата стават страшни,
или пък скучни и протяжни.
Изпълват се с мъгла студена,
с блата или с мазета влажни.

А чичкото ги пак набутва,
дълбоко в спящото сърце.
Но палавникът не разбира,
спи безгрижното дете.

Но друга нощ ще дойде утре,
ще плаче малкото човече.
Ще се разкайва за белите,
но много късно ще е вече.

Заспивай мъничко детенце,
сънувай сладкия си сън.
Зъл чичко пакостници търси
и стъпва тихо в мрака вън.

Между земята и небето

Между земята и небето
на кръстопът сама стоя,
раздирана от ветровете
ревящи в моята душа.

Земята твърдо ме притегля
уютна, ласкава, грижовна.
С прегръдки топли тя ме мами
със обич истинска, възможна.

Небето пък над мен надвисва,
недосегаемо, високо.
И кани ме да се издигна,
да литна в него, без посока.

А аз се лутам по средата,
във нищото и все пак с тях.
И избор трябва да направя,
ала скована съм от страх.

Ако реша се аз да сляза,
ще ме приеме ли земята?
Дали пък няма да ме върже,
ще ми подреже ли крилата?

Ако нагоре се насоча,
да го достигна мога ли?
Дали в прегръдки ще ме хване?
Оттам да падна ще боли!

Вися, объркана безкрайно,
а изборът го няма в мен.
Не съм небесно аз създание,
ала не бих живяла в плен.

Страхувам се да сложа точка,
по път единствен да поема.
Привличат ме, дори различни...
Застинала съм пред дилема.

Не искам да изгубя всичко,
но не желая и окови.
Оставам си на кръстопътя -
разкъсвана отново и отново...

Вълче

Вълче самотно, младо
ме гледа с поглед питащ.
Да поиграем ли ще иска
или кръвта ми да опита?

Побягва то във мрака
към друг или към мене?
А аз спокойно чакам,
за всичко трябва време.

Увърта се, ръмжи ми,
да ме плаши се опитва.
Не ме е страх от тебе,
че друго аз изпитвам.

Аз гледам го сериозно,
а то ми се надува.
Единак ли ще да бъде
или другар жадува?

И то само не знае,
объркано е още.
Уж търси топлината,
бяга щом го докоснеш.

Вълчето ще порасне,
ще изчезне някой ден.
И игрите ще забрави,
и топлината ми и мен.

I do give a fuck!!

Пука ми
за близките ми, за приятелите, за безмълвни непознати дори
Мразя да гледам как се отнасят с тях несправедливо,
как живота ни тъпче и се опитва да ни превърне в мълчаливи призраци
Не мога да мълча срещу обидите,
срещу лицемерните усмивки,
срещу безсърдечните, разплакващи тези които обичам
Няма да се дам на некадърниците да смажат това, което създавам,
да го разкъсат на малки парченца, да се погаврят с него
и накрая да го посипят с калта от която са изпълзели,
с лигите течащи от зиналите им ухилени усти.

Пука ми
защото обичам хората - истинските, верните, моите
Мразя да виждам болката в очите им,
безсилието да отвърнат на безчестието, защото са честни
Най-много ме боли да виждам как пламъчето на надеждата в тях гасне,
как се примиряват, съгласяват, как се предават на хора,
които и на сън не могат да ги победят.
И крещя, и ще крещя докрай
на тях, на другите, на света
за да се събудят и да чуят какво им говорят сърцата им,
какво гори в кръвта ни и ни прави живи, хора!

Пука ми
Дори когато срещна поредното поражение
дори когато ме предават
Аз няма да склоня глава пред този, когото не уважавам
дори и да загубя, аз няма да загубя себе си
Мразя гъзолизците, предателите,
хората живеещи само за да потиснат някого когото мислят за по-слаб
Ненавиждам двуличните, егоцентричните самодостатъчни си мижитурки
Презирам неспособните да оценят отдадеността на другите,
неможещите да мразят, защото те не могат и да обичат!

Пука ми
Когато ми е трудно, защото тогава влагам още повече усилия
когато плача, защото в сълзите ми е скрита любовта ми
Ще продължава да ми пука, заради тези, които имат нужда от мен
заради тези, които са като мен
и особено заради онези, които ни пречат да бъдем себе си
Яд ме е когато човекът "тотален неебател" ме разбира повече
от човекът с когото споделяме мислите и чувствата си.
Боли ме, когато немога да попреча да рушат мечтите ни,
които ден след ден отглеждаме като крехки цветя.

Пука ми
За всеки пропуснат миг със дъщеря ми,
за всяка отложена милувка на съпруга ми
Обичам ги и всяко парченце което създавам е и тяхно,
макар да ме откъсва от тях, аз влагам в него тяхната обич
И ще се боря да остана такава - защото ако се предам,
всичката болка досега е била напразна
Ще продължавам да съм силна и шумна и досадна и търсеща,
защото да се примиря значи да се превърна в една от многото -
безмълвна и безплътна сянка, дремеща зад завесата на куртоазията.

Пука ми и това съм аз!
Оставам мислеща, говореща, жива!

Жива

Обичам вятърът в косите си,
милувките му груби и студени.
Обичам да прегръщам бурята,
приемам я, както тя - мене.

Обичам да се къпя във дъжда,
отпивам капките му жадно.
Обичам да танцувам във нощта
с луната в светлината хладна.

Обичам да преследвам сънища,
да блъскам по врати затворени...
Обичам да крещя на нищото
за истини неизговорени.

Обичам ледове да чупя,
с оголена душа да ги разбивам.
Обичам да се сливам с хаоса,
че луда съм и адски жива!

Мъгла

Мъгла обвива ме злокобно,
прониква в моята душа.
Студени тръпки ме полазват.
Помръква всяка светлинка.

В мъглата тръгвам напосоки,
пристъпвам плахо във нощта.
Вървя сама безкрайно дълго,
изгубена във тишина...

Домът ти тих е, бездиханен.
Прозорецът е заледен.
Безгрижно спиш - така спокоен,
горещ и тъй далеч от мен.

Докосвам със студени пръсти
вратата ти, която ни дели.
Ще ме поканиш ли на гости?
Самотна съм и толкова боли!

Потрепва вътре нещо в тебе,
забързва твоето сърце.
И сънищата се променят
като кошмари на дете.

И в тях съм горда и красива -
владея твоята душа!
Възбуждам те и ужасявам...
отпивам жадно от страха.

И пак, отново ти сънуваш.
И виждаш сивата мъгла,
и мракът бавно те поглъща...
Вървим със теб ръка в ръка.

Дали

Дали звездите са самотни,
една от друга тъй далече?
Дали все още те обичам,
или претръпнала съм вече?

Дали небето сиво плаче,
когато тихичко вали?
Дали все още тъй те искам,
дори безкрай да ме боли?

Дали сърдит е океанът,
разпенен, блъскащ във брега?
Дали сълзите ми горещи,
ще могат да стопят леда?

Дали снежинките умират,
щом по теб се полепят?
Дали пък чувствата са вечни
или бавно ще заспят?

Дали дърветата треперят,
голи зимата в студа?
Дали ще си останем двама,
както когато каза "да"?

Сънища

Когато нощем лягам си самотна,
жадувам твоите ръце.
Да излекуват болката страхотна,
да изцелят разбитото сърце.

Очи затварям тихо в тъмнината
и виждам твоят образ пак.
В лицето ти намирам светлината,
разбиваш падналият мрак.

Гробовно тих, застинал час...
В съня ми мъркаш страстно,
че мой си ти и твоя аз
и ме обгръщаш властно.

Изгарям, жадна съм, треперя!
Целувки търсят мойте устни.
Протягам мисъл за да ги намеря...
събуждам се и пак е пусто.

Въпроси

Как искам да те опозная.
Какъв си бил като дете,
какво сънуваш в тихи нощи,
какво докосва твоето сърце?

В джобовете какво ли имаш,
дали страхуваш се от нещо...
Защо си толкова намръщен!
Обичаш ли кафето си горещо?

В каква ли поза ти заспиваш,
плакал ли си някога от яд?
Как скъса с първото си гадже,
какво обичаш за обяд...

Какво желаеш от живота?
Защо се криеш ти от мен?!
Дали душата ти докосвам...
с какво започва твоят ден?

Как искам да те питам всичко,
да си говорим ден след ден
и през нощта и още много...
Да грабна мислите ти в плен.

Как искам да те опозная!
За да съм с теб, поне така.
Но ти мълчиш си пак студено -
далечна ледена мечта...

На Д.

Защо ме гледаш ти така,
във погледа какво прикриваш?
Проблясва сякаш в миг тъга,
а после пак ми се усмихваш.

Какво попита тихо днес,
а после "нищо" го нарече?
Поглеждам те със интерес,
но с други разговаряш вече.

Душата си пред теб изливам
и ти приятелски изслушваш.
И даже сълзи да проливам,
то ти си тук за да ме гушнеш.

Понякога без думи ме разбираш,
играеш с мен като дете.
Но друг път време не намираш,
дори да пием по кафе.

И липсваш ми като те няма!
Познавам те едва от вчера...
Дали случайност е голяма,
душа тъй сродна да намеря?

Говорим много, нощ и ден,
но толкова недоизказваш.
Скриваш ли нещичко от мен,
душата си дали показваш?

Загадка май ще си останат
безкрайните въпроси там.
И все пак няма да престана,
да искам отговорите да знам!

Коледна приказка

Тиха сутрин, всички спят,
прозорците са запотени.
Сънувам те като дете,
с очи искрящи и засмени.

Тихи стъпки, всички спят,
снежинките навън се ронят.
Ръце горещи будят ме
и сънищата нежно гонят.

Тихи ласки, всички спят,
гирляндите блещукат в мрака.
Прегръщам те, усещам в теб
подаръкът тъй дълго чакан.

Тихи страсти, всички спят,
елхичка пъстро украсена.
Със теб се сливаме в едно,
задъхани и откровени...

Тиха сутрин, всички спят,
скрежът дантели чудни вие.
Заспиваме в прегръдка пак,
във сладка коледна магия.

Честност

Ти казваш, че очакваш честност,
но честността така боли.
Боли и теб, боли и мене...
Недей да искаш, разбери!

Но ти си твърд и непреклонен,
макар и със треперещ глас.
Задаваш своите въпроси...
Не е сега за честност час!

А ти ме мъчиш, настояваш,
почти ме гледаш през сълзи...
И ето, аз ти отговарям!
Защо извърна ти очи?

За него

Как искам да докосна ръцете ти,
първичната им мъжественост.
Да сложа устни на сърцето ти
и да усетя ударите му с душата си.

Как искам да те погледна право в очите
и да видя там мечтите ти.
Да прокарам пръст по спомените ти
и да разсея детските ти страхове.

Как искам да целуна устните ти,
да изпия всичко неизказано.
Как искам да усетиш чувствата...
Как искам те и ме боли.

Без теб

Без теб светът ми помътнява
и губи всички цветове.
Без тебе бавно полудявам,
вилнеят в мене ветрове.

Без теб храната не е вкусна,
изпитвам аз за друго глад.
Без теб студено е и пусто,
треперя в нечовешки хлад.

Без тебе вселената е няма
и тихо е като във гроб.
Без теб и волята я няма,
превръщам се в безмълвен роб.

Без тебе всичко си отива
и смисъл вече не намирам.
Без тебе и кръвта застива,
искрицата живот замира...

Малко щастие

Усмивка и намигване, закачка,
сърцето ми от щастие замира...
Защото знам за теб съм важна,
макар за миг, че ме разбираш.

Случаен разговор, въпроси
и мой си ти, дори така далече.
Аз дълго думите ще нося,
те топлят ме в самотна вечер.

Далечни спомени и тайни,
мечти на мъничко дете.
И те ми дават да докосна
иначе чуждото сърце.

Тъгата с поглед разпиляваш,
душата ми към теб лети...
Дори и мъничко да даваш,
достатъчно е, че си ти!