Баба Яга

Вдън горите тилилейски,
посред блато най-зловонно,
се издига страшна къща.
На крака кокоши, криви,
със прозорци тъмни, гладни -
оттам никой се не връща.

Там живее Баба Яга,
вещица най-зла, проклета -
с младички мъже се храни.
И ги дебне скришом нощем,
през прозорците наднича,
търси хубавци отбрани.

Щом си жертва набележи,
на вратата тя почуква,
моли да я пуснат вътре.
На красива се престорва,
млада, кротка и невинна -
казва, ще си тръгне утре.

Със гласеца меден, нежен,
ниже ласкаво, напевно -
гали мъжкото им его.
Жертвата се омагьосва,
и душата си отваря -
късно вече е за него.

Вътре щом я ней допуснат,
с писък грозен тя се спуска,
с нокти плячката си грабва.
Бавно в мрежи го оплита,
със въжета задушава -
веч да бърза тя не трябва.

После литва със метлата,
над градчета тихо спящи,
отвлича бедния човек.
Към ужасната къщурка,
а той гърчи се и стене -
пътят му не ще е лек.

Щом в бърлогата си стъпи,
огнището си тя разпалва,
закачва черният котел.
Младежът даже не развързва,
и с нож огромен и злокобен,
заколва го като петел.

И вещо тя го разфасова,
дори все още да потрепва,
отделя крехкото месце.
Пържолки и сланинка сладка,
и дробче, мозък, бъбрек,
дори застинало сърце.

Изсипва всичко във котела,
добавя свежи зеленчуци,
подправки най-разнообразни.
Тя кулинарка е изкусна,
и готви вкусно, здравословно,
готовата храна я дразни.

Със мъжкото месо се храни,
с плътта тъй вкусна, свежа,
със силата им, с младостта.
Но също жадно тя изпива
и чувствата - страстта гореща
изсмуква бавно любовта.

Тъй вещицата грозна, стара
пирува в къщата зловеща,
и дъвче, мляска до зори.
И сутрин кокалчета глозга,
сред тях доволна тя заспива,
в сърцето злобата гори.